..building a character...still.
*silence*
No you can not, you seized to exist 5 second ago.
*heavy silence*
Goodbye nobody.
If you shoot somebody`s head at point blank and his brain and stuff goes all over you, and ... you still follow me?
Shooting people is like saving them, the only difference is they lack the opportunity to thank you. Not a problem for me.
I am using my personal demands for perfection to leverage your dignity to meet our team overall coolness. Did you get that?
копирани тук, по сигурно място е от фацебука. Още малко и ще се сформира идея за герой.
Оказа се, че игричката е точно за мен. След няколко победи/загуби започнах само да печеля. Точно такава игричка ми се играеше толкова отдавна.
Скоро не съм сънувал нищо интересно, за сметка на това, когато се вгледам в нещо /без значение какво и дали е поради някаква причина/ сякаш виждам няколко филма прожектирани един върху друг. Единият /най-яркия/ е реалността а остналите са сякаш възможни равития. Това добре, само че кое от кое са по смахнати и странни. Това не кара да не мигам и да не отмествам погледа си с минути. Отстрани изглеждам доста замечтан, а всъщност аз се опитвам да разгранича единия образ от другия.
42-ра победа...
5 Сутринта е а все още не ми се спи, странно.
44- та победа, тия хора какво им става?
А дали съм гладен?
Положителен отговор.
А верно л ие че няма нищо за ядене?
Положителен отговор,
Подяволите 46-та маи другите спят.
хъх никои не иска да играем. Лоша работа мисля да си лягам и аз.
Този блог си е за самия мене си. Дам, чудя се защо се опитвам да спазвам препинателните знаци тогава?
- Досадно а?
- Мдам.
Това, което ме накара да си отворя блога и да пиша - да толквоа беше силно и внезапно това чувство. Сладко и солено, болезнено и приятно, странно и познато, налудничаво и забравено. Личо мое.
Един човек го изтръгна от мен. Неочаквано но не и изненадващо. Добре де може-би по силно от очакваното, определено.
Дължа отговор на този човек, "Защото е по лесно" дано това свърши работа.
Няколко причини.
Все не съм си доспал, организирал и подредил времето.
Когато напиша всичко в главата си не ми се пише никъде другаде.
Често, прекалено често оставам в леглото си чак до обяд /да ,мога да си го позволя, едно от малкото хубави неща когато си си сам шеф/ и сънувам и когато отворя очи реалноста ми е толкова чужда.
Като ги погледна сега тези извинения-причини виждам само едно. Затворил съм се в себе си. направил съм си списък с проблемите си и всеки ден си избирам с кой да се преборя, загубвам или печеля малка победа, почивам си и после пак.
Най-добрия начин да разбереш смисъла на една дума-фраза-състояние е да го изживееш-почустваш-усетиш. Директно, без да го очакваш и да имаш възможност да го избегнеш. Ей така, прас и вече това е факт.
Рабрах смисала на думата "оскотяване".
Много, много лошо нещо. Не защото те лишава от вазможността да чувстваш това, което чувстват другите, не само защото спира желанието ти да мечтаеш и трансформира мечтите ти в съниша на които ставаш пленник. А защото не знаеш кога и как се е случило, неможеш да го усетиш а те изгаря отвътре и незнаеш какво се случва.
В един момент ми се присъни " Глупаво е да си умен и толкова умно да си глупав". След това не помня.
Свалям си The Matrix. Знам. че почти няма да го гледам, репликите на героите ще бъдат други, таквиа каквито аз искам. Не знам кога се научих да гледам филм и да виждам и чувам това което искам.
Не гледайте Blindness, предупредени сте.
а обърнете внимание на здравето си повече тази година и на свободата си разбирасе.
Endless markings
Decisions almost yours to regret
Whatever you feel it could be stronger
Never ask to imagine…
Just don’t ask, don’t talk, don’t try
Even crying is pointless
Endless markings
Животът е нежно адски досадно нещо. Малките проблемчета, като малки демончета щурмуват всеки ден прекрасния ми и спокоен свят. Преслдват ме в тоалетната, в банята, в легото дори и когато съм сам в парка. Навсякъде.
Но аз ще ги победя този път. С един замах ще се отърва от всички тях. По -точно с едно натискане /въпреки че "с един замах" звучи къде, къде по -патетично/.
Гръмнах се.
Не съм отварял очи, всичко се появи в главата ми. Първо леко размазано но...
- Изчакайте малко, скоро картината ще се синхронизира с честотата на менталните Ви вълни.
- Ментални вълни - попитах в посоката на учтивия глас. - Дано тези вълни не се помещават в главата ми, че аз май не си оставих много...
Опитах се да си опипам главата. Странно, виждах, но не се виждах.
- В момента сте СЪСТАВЕН от ментални вълни. Съществувате на различно ниво от досегашното си съществуване.
- Аа, ъъ страшния съд?
- Наричайте го както Ви е удобно. Тук го наричаме ВСНБПП.
Опитах се да сбръчкам веждите си. Полуиха се малки водувъртежчета на мястото което би трябвало да заемат очите ми.
- Временно Спедиционно Ниво Без Право на Понататъчно Прехвърляне. - уточни гласът.
- Без Право? - изненадах се аз.
- Атеист, самоубиец! Какво очаквахте?
- Ами... добър въпрос – измънках аз – какво точно е Понататъчно Прехвърляне? – Затайх дъх аз.
- Не Е Прераждане!
- А какво Е тогава?
- Не СЪМ бюро справки!
- А къде Е т’ва бюро?
- А ВИЕ кой сте? Трябва ми име за да Ви потърся в ВВВ регистъра – долових някаква лукавост в гласът сега. Изобщо ама хич не исках да знам какъв е тоя регистър.
- Ами...
- Даааа?
- Аз съм...
- Вие сте?
- Гръмнат... да аз съм гръмнат!
- Моля?
- Гръмнат бе!
- А преди това нямахте ли си име? Преди това с гърменето? – пак тази лукава нотка.
- А този въпрос не е ли в разрез на ВВВ закон за защита на личните данни? – шансът на това ментално ниво да играят покер беше нищожен според мен.
Тишина. Започна да се чува странно засилващо се шумолене. Сякаш Някой прелистваше шеметно страници. Измина цяла вечост. После още една.
- Нямате право на достъп до тази информация – самодоволно каза гласът.
- А до каква имам право? – по дяволите.
- Ни – ка – ква! – добре поне вече имахме правила някакви.
Тишина.
Следва продължение...
Може даже да вземеш на кредит, но винаги идва деня в който си плащаш и лихвата.
Излизам да напазаря малко смях плюс красиви усмивки гарнирани с мъничко сексуалност, много идеи и усещане за живот.
светофар, фарове и улични лампи
а как само светът се въртеше около мен
само преди няколко стотин удара на сърцето
изборът е проявление на личната ни свобода
хайде сега, сам в тъмната тишина, опитай се да бъдеш свободен
но защо спираш се посредата на улицата и държиш лицето си с ръце?
нима нямаш сили да посрещнеш мечтите си?
Знаеш че няма никой там, отвъд
а и не би трябвало да има
знаеш достатъчно за себе си
и все пак можеш да се изненадаш
за забавление на другите
и все пак...
