Имам адски много работа, която планувах да свърша през събота-неделята... 7 часа неделя е, аз нищо не съм почнал още, а се притеснявах че можеби няма да ми стигнат двата дни да я свърша...

Ще работя цяла вечер. до зори. Това е най - тъпото нещо което мога да направя и най - глупавото което мога да си причиня. Ето, че ще го направя. Не си оставих много голям избор.

Прекарах мудна събота със сладък край. Усмихната неделя с горчив привкус за вечерта.
Аз съм следващия кулинарен демон, гответе се.

Все повече се изумявам как съм развил способността да не работя точно когато трябва и да наваксвам за невероятно кратко време.

Видях нещо различно. Усетих нещо колкото странно толкова и пленително. Като да вкусиш ароматен чист черен шоколад. Вкуса му е ужасен, но по късно разбираш нещо много различно. Нещо, което не си очаквал да усетиш.

За два дни ядох толкова, сладко колкото ям за един месец и понякога повече. Виновните ще бъдат наказани.

Ако белите листи са плътта ми, защо винаги рисуваш нещо, което ще изтриеш?
Защо късаш, не знаеш ли че боли?
Ако за мастило ползваш кръвта ми, не се чуди защо изтива в ръцете ти.
Не знаеше ли че се разрежда само със сълзи?
Всичко ли аз трябва да ти покажа, да нарисуваш две тела в едно, какво трябва да в теб да промениш?
Да, точно така, нарисувай ми вълни, нима можеш без бряг и звезди?
Да, и облаци, но без небе?
Късай, скоро белите листи ще свършат.
Чупи и крещи, след кръвта ще ти останат само тези твои сълзи.
А аз ще изрисувам стените си със цветове на пролет.
Ще си купя шал от мечти изтъкан.
Ще се върна там при топлите летни вечери, при есенните целувки, при зимните усмивки.
Ще се върна.

От колко думи имам нужда да ти кажа какво правят с мен очите ти?
От колко дни имаш нужда да решиш дали да ме отпратиш.
Събери ги нежно, нишките на любовта ми.
Изхвърли ги, можеш ли?
Изскубни ги от мен, смотай ги на бързо.
Внимавай, финни и лъскави са, но режат дълбоко.
Имам нужда от бели листи.
Но каквото и да нарисувам, на рани ми прилича.
Имам нужда от музика нежна.
Но каквото и да пусна, всеки тон в душата ми болезнено отеква.
Лудост.
Да.
Застига ме.
Като вълна, огромна.
Нямаш време да се върнеш назад.
Пътят ти е през нея, напред.

Очите ми парят. Втора седмица съм без очила или повече, не знам къде са. Имаше един ден, в който усетих толкова много лиспа на надежда в себе си, че си загубих очилата. Събудих се ужасен, имах нещо което немога да понеса да имам. Отрязох си косата, надявайки се да си отиде с нея. То си остана там, само изградих стъклена стена и сега е като затвоник там, вътре в мен. Смее ми се, аз плача, то ми се подиграав.

Тъмно е, полунощ е. Малки бели снежинки от време на време катастрофират в лицето ми. Казах и лека нощ, живееше в моята посока. Каза, че и било много весело с мен, да всичко го казват, и сме щели да се видим пак. Не мисля. А можеби да, не искам да знам.

Две кученца си играеха на пазара до една сергиа. Малки и бели. Очакваше ги труден живот а бяха двете най-щастливи същества, които съм виждал скоро.

Купих и рокля. Красива, нежна и бяла. Тя каза че това е най-хуабвия подарък който е получила за рождения си ден, след този на брат си разбира се. Той много я обича. Аз също. Стигаше ми до кръста и ми викаше бати, когато се запознахме. Хубава е в роклята, тя винаги е хубава, въпреки че сега е почти без коса. Тя е човека, който мога да прегърна и да му прошепна "боли ме".

Шала и шапката ми спираха студа и вятъра. Само лицето ми усещаше милувките на зимата. Харесваше ми така.

Вечер с красиви хора. Топли, искрени усмивки. Малко алкохол и много смях и прегръдки. Смешни ситуации.
Стоя пред бара и си доявам тутманика /нямаше абсолютно нищо друго на попа освен тутманици и гадниа Мимас/. Ходихме да купуваме един бонзай, за друг рожден ден на който приятеля ми трябваше да бъде по късно. На него м устана студено и извика " Хайде бе замръзна ми фикуса да те чакам!" - погледнах го, държеше бонзая и аз се разсмях като дете. Изхвърлих остатъка от тутманика и влязохме вътре. "Ей сега ако се пребия с тоя бонзай по стълбите.." - "ще е много японско ша знайш!" добавих аз.

ICQ-то ми стана червено. Нямам нет. кога подяволите ще си постна блога, който пиша сега?

Офф, декември е, началото, някой плати ли нета?

Вярвате ли колко малко може да преобърне стомаха ви, да ускори ритъма на сърцето ви. Да ви извади от света и да ви прати някъде другаде, където няма граници, няма гравитация. Вярвате ли, че съществува, за всеки човек по отделно, комбинация от думи, която употребена в подходящия момент може да ви отнесе. Като взрив.

А как искам да не съм прав. Колко много искам да греша в този момент.

Може би полудявам и си въобразявам. Цял смс?
Ще погледна пак смс-а.

Стоя сега, от няколко часа на студено, треперя целия. Слушам James Blunt - Goodby my Lover. Преди обичах тъмнината сега и студа.
 
Реших да проверя до колко съм успял да превъзмогна миналото, доколко то може отново и отново да ме побеждава. Отворих си пощата и започнах да чета скъпи за мен писма. Стари псима някои на повече от 4 години. Някои започваха със "Здравей :)" и "Липсваш ми". В други имаше изобилие на многоточия, думичката "Защо" и завършващи с "Кога?". Някои дълги други само два реда, без точки, без главни букви, просто думи.
Имаше писма на двама души които никога няма да видя повече.

Студено.

Погледнете снимка, без значение коя. И знаете ли от какво е изградена тя? От малко минало, от малко бъдеще и тънък слой от момента, в който е направена тя, разположен между тях. Точно в тази толкова финна равнина лежат чуствата запечатани с цветове.

Flyleaf - Fully Alive

Шум, искам шум.
Шум от сградание на което да се смея.
Шум от болка която да обичам, шум от края на деня.
Шум, бетонен шум.

И после тишина да го последва.
Плътна, мамеща и безмилостна.
Тишина, като коприна раздираща плът.
Тишина, като студ в сини очи.

Без очи цветовете бих искал да видя.
Без уши музиката да усетя.
Без.

Human beings, who are almost unique in having the ability to learn from the experience of others, are also remarkable for their apparent disinclination to do so.

Дъглас Адамс.

Днес съм адски доволен и щастлив. МОжеби когато не ти върви във любовта другаде всичко се нарежда като с вълшебна пръчица.

Днес завърших два банера, по които работих два дена!!! Което е адски МАЛКО! Поне за мен. Но идеята за тях ме сполетя като комета, взриви се в главата ми и от ударната вълна имах толкова много енергия и всичко необходимо да завърша това за некви си два РАБОТНИ дена.
Шефовете ми много харесаха всичко, макар че на единия съм оплескал размера /естествено ако не осера нещо няма ка да мога да си сложа името под него после/. Още по - хубаво беше когато мои приятели ми казаха колко им харесват банерите. ЩАСТЛИИИИИИИВ!!!!!! ^_^

След работа трябваше да бягам до нас защото имах много важен раговор по Skype с едни други клиенти. Аз много ги харесвам като клиенти тези хора но наистина ме измъчиха с едно лого! За мое щастие едномесечната драма приключи и тази вечер ми казаха след разговора "Много сме доволни от теб и начина ти на работа, даваме ти пълна свобода занапред за другите задачи, които ще ти възложим" ^_^

Адски съм доволен. Обаче искам да спя. ДА СПЯ!!!!! ИЗМОРЕН СЪМ!!!

Да и не съм изморен от работата не тя върви по толквоа невероятен начин, че се чуствам отпочиващ не работещ. Изморен съм да обичам. Смъртно изморен.

Като в сън празнувам собствената си загуба
Като в приказка, всичко има своята важна роля
И когато времето е точно, дали не ще протегна ръка а ще я оставя в джоба си на топло?
Хубаво е да не ти липсва нищо но да нямаш нищо.
Да имаш всичко и все пак да ти липсва само едно.
Какво да искам повече когато ти не си тук и никога не си могла да бъдеш.
Като панделка красива от подарък ще те захвърля мила моя любов, някъде във някои шкаф,  в кутия  от друг подарък.
Ще се събудя с усмивка, студа ще ме нападне и пак ще съм готов да понеса деня без да видя очите ти, без да мога да ти кажа "ставай гадино спяща"
Без да мога да измисля глупост, която да те усмихне.
Без толкова много малки прекрасни неща.
Без.

Ентусиазиран и пълен с идеи сутринта, леко превъзбуден и енергичен на обяд, уморен но уверен вечер и скапан и заспиващ два часа педи полунощ. И винаги щастлив. Да вярно че това щастие е изградено върху лошите и неприятни неща които ми се случват.
Много хора около мен ме обиждат и нараняват без да искат. Като че ли толкова съм си променил начина на мислене, възприемане на всичко, че не попадам в нито една категория за общуване. Разбирам ги но защо те не искат да ме разберат поне за миг? Един се опита и мисля че успя. След това ме прегърна и ми каза че ме обича. Ето затова съм толкова щастлив, през ден чувам "обичам те". Не по начина по които искам да го чуя, не от човека от които копнея да го чуя, но това не го прави по малко важно. Не, отдавна не сортирам любовта по важност. Ралична е но еднакво важна за мен.

Най- странното е факта че всички мои приятели и познати или 99% от тях са самотни, с неприятни проблеми в любовта и ужасна нужда от половинка. Явно всеки чака нещо толкова невероятно, всеки живе с огромните си очаквания за ангела които ще ги сполети. А аз просто мразя ангели.

Предпочитам обикновенна котка, колкото по  обикновенна толкова по добре. Защото обикновенни котки няма, те самите са необикновенни. Но трябва да имаш онова определено котешко търпение и усет за да усетиш котешката магия.

Пак е тихо.

Гледах най-красивия филм, които досега съм гледал. Да, звучи пресилено но е вярно. Пръстена на Нибелунгите. Не най-хубавия а най-красивия.

Хареса ми нещо. Магическа отвара имаща способността да изтрие всичката любов, която някога си чувствал, да забравиш за всяка целувка, смях. Да отвориш очи със сърце празно и жадно за любов и да пожелаеш устните на този, който ти предложи тази напитка. Затворих очи и си представих как отпивам от този бокал с вино и билки и се потапям в морето. Единствено то може да понесе толкова много любов и забрава.

Видях нещо. Видях силата притежавана от добрите разказвачи на истории. Замислих се каква огромна отговорност им се пада. Как думите определят реалността около нас, заедно с картините, музиката...

Колко черно може да бъде бялото и колко бяло черното могат само те да ни кажат, а колко са много цветовете след тях?

"Старата вяра ме плаши, сурова сила, която не може да бъде контролирана." - Да, но всеки сам прави избора си. Аз избирам суровата вяра, неконтролируема, съществуваща, не създадена да ни е по удобно. Морето не го интересува твоята религия, то е било много преди твоите богове и ще бъде много след тяхното изчезване. Мразя да гледам оковани хора.

Аз не съм бяло платно, на което случайността рисува с черен въглен.
Аз съм и сивото, и топлото, лъскавото и калното, и кълбото и стана.
Аз имам начало, знам и ще видя и края си.
Аз нямам богове и се страхувам, само защото мога да изпитвам всички чувства.
Аз греша и боли, но ти ме погледни в очите и виж, аз съм ти.

Да, навън е студено, точно токова колкото очите ми тази вечер. А не бяха така допреди час. И виновен съм за това само аз. И можеби моето сърце. Дали защото тя не протегна ръце или просто самия аз незаслужавам дори това, което кучето от улицата има. Ах да, сега имам почти всичко. Допреди два месеца се чудих откъде да намеря пари да си купя хляб, изморен бях и изнервен. Сега имам всичко, даже малко в повече, изморен съм но щастлив, съкрушен но готов да стана и продължа. Там навън в студа, имам си шапка, нови ботушки, шал и палто. Имам си всичко, за студ и за дъжд. И колко е хубaво да газиш в локвите и да не усещаш водата. Само да чуваш плясъка, да гледаш как се стича по краката ти, как образа ти в локвата се строшава и бавно се възстановява. Да. Ето това е да се влюбиш. Но понякога прекалено силно цопваш в локвата, изплискваш я почти цялата. От образа ти не остава почти нищо, има вода само за очите ти, за носа.

Ще си изпия витамините и калция. Да, примирих се стова, до края на живота си трябва да пия калции и некви други неща ако искам да... Няма значение, казах че се съгласих и това е дастатъчно. Брат ми храни плъховете с моркови. Можеби затова са станали толкова агресивни я вище зайчето Бъни колко е деструктивен в повечето случаи. Преди минути шефа ми писа в чата "утре, кaто се появиш в афиса ще ти кажа нещо. Има проблeм с едно от менютата, които си пратил за печат." Аз-"Какъв?" - "Утре, утре сега не си на работа" - поне е учтив и някак си...

Трябва да си взема котка.

Болят ме очите от взиране и недоспиване. Бях на Остава в Бакстейдж. Много, много хубаво беше, браво на пичовете. След това на диско, прибрах се в 8 сутринта. Ни жив ни умрял. Имам чуството че се опитвам да се самоубия по някъкъв много фин и елегантен начин. Защото в четвъртък срещу петък направих точно същото. Хубаво е че поне спрях да пия. Малко е странно.


В главата ми пак е претъпкано с мисли, но по друг начин, не както преди. Всичко е толкова подредено, толкова смислово навързано.
Едно изречение от един блог на някъкъв пич, които скоро навършил 30г. ми се върти в главата нон-стоп. "И е време да изградим нещо с тези знания и опит който сме натрупали, не е много но достатъчно да завъртим колелото"
Съгласен.

Случи ми се нещо в Енигма снощи. немога да го напиша в блога но един фрагмент от случилото се ми се запечата в главата. Всички пият в дискотеката, нормално, аз този път влязох трезвен и си излязох такъв. И за това което се случи алкохола неможе да бъде извинение, както преди. Когато влязох в тоалетната с ръка половината в кръв и отидох да се измия на мивката, се погледнах в огледалото. Имах най-спокойното изражение на лицето, леко усмихнат. Измих се и тръгнах да излизам, Охраната която беше нахлула вътре само ме гледаше, без да мърдат, без да ме заговарят. Бях толкова уверен, че увереността ми спираше въпросите им. Не се случи нищо чак толкова интересно.

За два дни, станах свидетел на толкова физическа и психическа болка и безпомощност, колкото не бях виждал и усещал последните три години. Някак за да ми се покаже че моите малки нищожни проблемчета и болежки са като подарък пред това какво може да ми се случи. И все пак. Чудя се дали просто по някакъв начин успявам да омаловажа болката и всичко лошо което виждам. Преди да го приема в себе си.

Колко болка и напрежение мога да понеса? Наведнъж? А постепенно? Може би скоро ще разбера.

А и все повече и повече се опитвам да се затварям в себе си и да си казвам че всъщност имам много работа и нямам време за друго. А работата си стои и другото също. Еи така без мен.


I will die with smile
you will stand upon me crying

sorrow will hide in your shadow
as you scream in my fathers meadow

Love is everything but yours to command
Vast and timeless, slipping away from your commandment

I will die with smile
you will stay with a dime

Как можех да зная
не можах да я позная
усетих я чак накрая
Как се хлопна вратата на рая?

Беше до болка познато
все така миришещо на лято
да това беше най-лошото
това беше онова, чувството

Прогонил го бях
Преди години, със смях
преди сърцето ми да превърне в празен мях
Но ето го пак, сладко като грях

Заспивам със него
но се събуждам за него

.....

Да се заровиш в пясъка на самотата
и тя да те намери
Да се гмурнеш във вълните луди
и тя да те последва

И смехът и да чуваш
дори в съня си
Да се събудиш
а тя да се усмихне и да те прегърне
силно

Да се заровиш в пясъка на самотата
и бурени да те покрият
Да се гмурнеш във вълните луди
и тишината да намериш

И смехът и да чуваш
само в съня си
Да се събудиш
а вятъра да вие името и
силно