Най-трудното нещо си остава използването на знанията си. Всъщност трябва да се науча как да използвам вече наученото.

Реалната преценка на нещата пак ти се изплъзва.

Имаш нужда от програма нали затова подяволите си толкова добър в правенето на програми?

Научи се да се огъваш, сега се научи кога да го правиш.

Хиперинтерполация - само използвай това което знаеш.

Изкуството е просто флуктоация?

Току що си написах и принтирах молбата за напускане. Секунда само да отида до другата стя да си я взема и се връщам да допиша:

/минава време/

Пътьом си взех вода. Готово, подписах я.

За първи път напускам като по филмите с молба за напускане оставена на бюрото на шефката без нея да я има. Има някакъв чар в това. Една от колежките, счетоводителката, ми се умихна и каза "жалко". НЯма да има сега кой да и оправя принтера и mp3-то. Управителката дойде. Чувам гласа и от коридора чак почна да гълчи нещо. Гласа и винаги се чува из целия офис независимо дали говори нормално или се кара. Сега се смее. Ще изчаккам да си остави палтото и ще се появя. Такъв един полу-усмихнат, полу-заспал. Вчера нещо съм изстинал и сега съм сополив и с подпухнало лице.

Снощи гледах Water Horse. Забавен, филм за деца, добре заснет без да се прекалява с драматизма или с каквито и да било чувства. Никакви краиности и предсказуеми обрати. На повечето може да ви се стори скучен но аз го гледах с подходящата компания. Беше едно от онези вечери пълни с ... нещо което немога да си позволя да загубя.

Ще си дам една седмица почивка, може да се забия във варна и без това трябва да си вадя лична карта. По скоро ще се отбия само във варна за документите да попълня и ще прекарам седмицата чакане да излезе на село при баба и дядо. Милите не са ме виждали от... 5 години? Как минава времето.

Сега май ще трябва да свърша малко работа дам и да открадна малко тоалетна хартия за вечнотечащияминос :)

Искам да пея

Имам глас

Силен

Думи ще намеря

Нямам мелодия

Никога не съм имал

Винаги съм се страхувал от мелодията

Защо?

Защото трябва да я следваш

Значи няма да има песен

Да живота нее песен

Въпреки това има край

Като всяка песен

Но песните се носят от уста на уста

Почти вечни

Някои от тях ще изчезнат с последния залез на слънцето

Спомена за кои от нас ще остане дотогава?

 

Не точно рай
не точно приказка
даже не за двама
опитвам се да разбера
но утре е илюзия
а вчера беше сън
а днес е просто слъчево навън
да всичко е наред
имам си всичко
и фалшивите погледи
и неразбирането им
и погнусата
и смеха
не, не не си отивай
поне не веднага
остани до края на деня
да не си слънце, няма да те видя утре
щастлив еретик съм
няма бог за мен

нивга сам не ще вървиш
нивга цвят един ще те определя
ни звук, ни мелодия
свободен да избираш
окован да чувстваш
номад

Едно по едно, нещата за които се борих близо година, си заминават.
Днес си пуснах котката на улицата, оттам откъдето я взех. Беше уплашен, върна се и се опита давлезе във входа на кооперацията. След това побягна и се скри в мазите.
Успех Клош. Успех.

Апартамента, за който жертвах толкова много и харесвах, в петък ще остане в спомените ми само.

Пак ще сгъвам багаж. Пак ще подреждам, някъде на друго място.

Кога ли ще свикна с това, да имам всичко което желая но за кратко време. Като да обичаш кино, и винаги попадаш само на прожекции на трейлъри. Не че са лоши. Напротив.

Скоро ще ме уволнят от работа. Всъщност поставиха ми ултиматум, който е в срок точно толкова, колкото аз мислех да стоя и след това да напусна сам.

Неможах да спя снощи, в около 5 сутринта заспах, както си бях с дрехите, пред лаптопа. Увих се с каквото докопам. Сънувах но не помня какво. Събудих се сам в около 8.30. Немога да спя. Не и в този апартамент вече.

Проклет глупак си ти Станиславе. Проклет глупак.

Никога не съм харесвал златния цвят. Винаги съм го смятал за цвета на войната и смърта. Не разбирам защо хората ходят на погребения в черно. Според мен трябва да са в бяло и златно. И да се усмихват през сълзи.

Смърта е някъде там, винаги, със или без нашето знание и осъзнаване.
Тя е едно от малкото сигурни неща в този свят, символ на съществуването. Символ на промяната.
Заслужава уважението ни, не страхът ни. Няма как да избягаш от страха, тои идва и си отива, като ураган. Можем единствено да се подготвим да го посрещнем и изпратим. Нищо повече. Страх ни е от незизвестното, от това какво ще се случи, кога. А смърта идва или се забавя, но не ни забравя. Случва се или не. Просто е.
Колко лесно щеше да ни бъде ако тя носеше само страх със себе си. Но не, ужаса който поражда в нас, дълбоко, там където нашето "аз" живее и трепти, я прави толкова трудна за приемане. А дори звездите умират.

Някога замисляли ли сте се колко е голяма една звезда? Помня как едно изречение ме обърка и накара да се почуствам като малко дете. "В една чаша вода има толкова атоми, колкото чаши вода има във всички океани и морета на замята". Сравнение, което може да притисне способноста ви да си представяте нещата до стената.

Сега си представете, че сте в центъра на звезда. Думичката "звезда" тогава ще се превърне в нарицателно за целия свят. Вашия свят. Една звезда е точно толкова голяма за нас, колкото можем да си представим. За тези от нас надарени с огромно възображение просто има по - големи звезди.

Изморен съм. Изморен да гледам как хората се опитват да отрекат съществуването на толкова много неща, които правят нашия свят толкова перфектен и балансиран.

Грозните неща съществуват, и са навсякъде. Във вашия малък свят също, не ги подминавайте, намерете сили да ги разберете, кимнете им и продължете натам накъдето сте тръгнали със спомена за тях. Този спомен ще ви трябва. Ще ви спаси един ден.

Болката е усещане, сигнал, нужен и съществуващ. Не си играите с нея, не се възползвайте от нея без основателна причина, не я отричайте, не създавайте малки Шекспирови драми заради нея. Една от основните причини болката да съществува е да ни даде сила, да ни провокира да продължим напред, дори когато сърцето ни сякаш само иска да спре. Тя е последната защита срещу нашето нежелание за живот. Ще ви спаси един ден, и го е правила вече.

Има още толкова много. И всичко си има място. И никой, абсолютно никой неможе да промени това.

Чувствам се адски щастлив, свободен. Без неприятните идеи за богове контролиращи всичко и всички. Свободен.

Двама колеги, седящи на двете бюра зад мен си говорят. Аз стоя с гръб и само слушам:

Подай ми го.
Ела да ти го подам де, не стигам. Напипа ли го?
Пипам го ама ми се хлъзга.
Е пипни го по силно.
А, къф дълъг стана.
Е огъни го за да влезе. тои се гъне добре.
Е гъне се много, немога да го вкарам.

Тук вече не издържах и се обърнах да видя какво става. Опитваха се да прекарат един USB - разклонител от едното бюро към другото по некви странни дупки в бюрата. Идвамата се тресяха от смях.
:)

Има дни, мъгливи
Лепкаво студени
когато тя се връща
този път е мила
нежна
без спомени парещи
без обещания
просто тя
прокудената
неразбраната
неоценената
но горда
съществуваща
без смисъл и значение
сама
любовта.

//edit

отива си
иска ти се
забравия
немога
знаеш, че тази дума не съществува
знам
проклет да си
прокълнат?
глупав
да
виж, изплъзва се
ще се върне
но мен няма да ме има вече
заминаваш ли някъде?
и да и не
аз... няма
знам
успех
мерси

Денят е хубав когато работиш с идея
когато се видиш наобяд с хора носещи желанието за живот и развитие със себе си
когато те боли нещо но знаеш че е временно
когато чуеш стар приятел и тои ти каже, че всичко е наред
когато всички врати са заключени и все пак се усмихваш на щастието си
когато има слънце и студен вятър
когато вярваш.

Хубав.

Идват, не са при нас все още. Само загатват за себе си. Като че ли не ги очакваме. Неприятностите, лошия късмет и те така. 

Трябва да напускам квартирата си. Да, уви пак ще се местя. Саквартиранката ми има куче, което хазяите не искат. Брат ми отново ме заряза посредата и съм сам. Сам най - добре се оправям, съвсем сам. Но мога ли да бъда винаги сам.

Искам да си почина, а ако го направя ще изпусна толкова много възможности. Обичам да казвам че пропилените възможности са били просто неизползваеми такива. Извинение на човек, които или има много пропиляни възможности зад гърба си и тежеста им го убива или найстина вижда хиляди такива в бъдещето. И просто трябва да си избере, знаейки че има винаги по- хубав вариант от сегашния. Там някъде в бъдещето.

А бъдещето се свива всеки изминъл ден. Всеки миг, възможност по малко, време по малко. По малко и по малко.
Имам чувството, че се разпадам и това не ме притеснява, случвало се е преди. Винаги съм успявал да се събера отново, по силен и по осъзнат от преди. Сега парчетата се разпръсват прекалено далече едно от друго, отвъд хоризонта.

почна се с това:

They deserted after the dessert into the desolate desert.... "Desole" -  said the sad french sergeant.

ще допълвам мисли през целия ден :)
...

I have you all in my mind, you are not safe when I close my  eyes.
....

Сваршвам работа и ме накараха да напиша характеристика на сегашния маркетингов специалист за работат и с мен. Честно да ви кажа исках да напиша само " ЗА НИЩО НЕ СТАВА!" - да малко грубо като ли че е, затова сигурно се чудех с "!" ли да е или без.

Да ама не написах това. Аз даже се учудих че намерих едно две положителни неща в нея. рапорта беше къс и отнесено-завеян както само аз мога да пиша. Опитвах се да залича отвъщението ми към работата на този човек. Нейното ужасно невежество. Поне шефовете ще се забавляват да четат. :)

Ще спя спокойно, хубаво е да казваш това което мислиш. Последствия има да, винаги има, кво ти пука като си гледал достатъчно филми с кунг-фу : ? КИААААААААААААААаааааааааааа

И този път успях... да си платя наема, да си купя да ям за една седмица напред . До следващите финансови инжекции. Почва сериозно да ми писва това обаче. На всичкот оотгоре от една седмица вече не съм направил НИЩО - нито по свръхсекретния проект "ГОРА" нито по овладяването на Cinema 4d.  НИЩО БЕ!

Ужас.

Не ми се пипа нищо, нямам идеи за нищо освен за писане но аз никога не сядам да пиша когато имам идеи. МАМКА МУ.

Сега стоя на работа, няма крайни срокове за нищо, няма спешни неща и аз НИЩО не правя. Нищо не ми се пипа. Ох и ми се спи като на куче и в поредното разтъркване на очите си обърнах половината мигли навътре.. боли.

Също така не искам да виждам никого, не искам да ям нищо и не ми се пие нищо. Нищо.

Малко попрекалявам с нищото май.

А и за капак немога да заспя или поне да подремуцам на работа /да бе и тва правя отвреме на време, изрод ви казвам/ защото носа ми през 10мин се пълни с няма да кажа какво пък. А аз дишам само през него!

Чуствам се като олигофрен на които му се вие мъничко свят, в устата си има вкус на стипца а всичките му крайници го болят сякаш утре ще има потоп. Болят ме самите кокали.

Май ще отида да си направя един чай, черен, без захар.

 Зад мен колегите се разправят с разни заведения, които НЕ ИСКАТ ДАПЛАЩАТ НАВРЕМЕ. Немога нещо да разбера, подписал си договор, плащаш на тая дата, ПЛАЩАЙ, или се обади и кажи какъв е проблема и кога е най - вероятната дата за плащане. Е аз имам заем към Джет кредит, те ми звънят каките и аз съвсем културно им казвам че няма да им плащам. Те " АМА КАК ТАКА!!!" Ами няма да плащам бе. Казвам им, НЯМА! ще ви платя накрая на погасителния период заедно с наказателната лихва. "АМА НЕМОЖЕ ТАКА ГОСПОДИНЕ". Как да неможе бе, еи го на пише го в договора МОЖЕ!!!, ако не платя на време ще се плаща повече, има си го черно на бяло и ВИЕ сте се подписали под това. Довиждане.

Ся къде съм си сложил кутийката с чая?