Живота е прекрасен, когато разбереш, че всичко си има цена.
Може даже да вземеш на кредит, но винаги идва деня в който си плащаш и лихвата.
Излизам да напазаря малко смях плюс красиви усмивки гарнирани с мъничко сексуалност, много идеи и усещане за живот.

Светлините
светофар, фарове и улични лампи
а как само светът се въртеше около мен
само преди няколко стотин удара на сърцето
изборът е проявление на личната ни свобода
хайде сега, сам в тъмната тишина, опитай се да бъдеш свободен
но защо спираш се посредата на улицата и държиш лицето си с ръце?
нима нямаш сили да посрещнеш мечтите си?

Знаеш че няма никой там, отвъд
а и не би трябвало да има
знаеш достатъчно за себе си
и все пак можеш да се изненадаш
за забавление на другите
и все пак...

Сънувах хубав ,сън. Отдавна не бях сънувал така. И като се събудя да помня всичко, с най -малката подробност.

Вървях сам по асфалтов път, които много ми напомняше на родния ми квартал във Варна. Вървях и задгърба ми оставаше огромно поле с жита а пред мен отлявата ми страна, спокойно си блестеше Балтийско море. Поне знаех, че е това, никога не съм бил там. Отдясно започваше борова гора, която се качваше по рязко спускащи се височини.

Беше военно пристанище, бях в неговия край, където се намираше военния мемориал, моята цел.
Вървях бавно, бях невероятно спокоен и щастлив, сякаш нещо много важно и ужасно вече беше минало. Подминах един кей с някъкъв полупотопен кораб и веднага след него видях главната сграда. Беше затворена за посетители, знаех това много добре. Исках само да мина, и да беше отворена за посещения нямаше да вляза.

Сградата беше построена на пилони направо върху водата. Малка тераска колкото двама души заедно да вървят обикаляше цялата конструкция. Входа и беше така направен, че залязващото слънце да осветява вътре през арковидиния вход. Точно под него имаше вход които потъваше във водата. Знаех, че това е входа през които с мини подводници-ковчези бяха внесени телата на загиналите подводничари.

Подминах сградата и се насочих към следвашата сграда музей, доста по малка и скромна от предишната. Тя също еше над водата но имаше доста по широка тераса без парапет. Качих се на терасата и закрачих към неиния край, навътре към морето. Минах покрай надписа на входа и се спрях за секунда. "Плисък или плясък" пишеше със сребърни букви. Тук беше залата в която бяха увековечени геройствата на подводничарите. Продължих напред. Спрях се на ръба и се вгледах в красивото море. Мисля, че бях в някъкъв залив, не виждах открито море, неешо като фиорд помилих си тогава. Беше края на септември и хладния бриз се усилваше със залеза на слънцето. Изведнъж сякаш вятъра ме грабна и се опита да ме хвърли в морето. Неможех да мръдна, обърнах гръб и се насочих към брега но тъпчех на едно и също място. Усмихвах се, забавляваше ме това, че немога да мръдна а вятъра се усилваша. Докопах се до завет и слязох на брега. Вятъра пак се усили когато се приближих до водата и всичко се повтори, само че този път успя да ми намокри обувките.

телефона звънна и трябваше да ставам.

п.п

намерих го в нета мястото, някак бях сигурен че съществува. Само дето няма мемориали там де :)
Там, над градчето с името Narva.

http://images.google.bg/imgres?imgurl=http://www.novision.fi/viapori/erannikkokartta5.gif&imgrefurl=http://www.novision.fi/viapori/erannikkokartta.htm&h=394&w=599&sz=19&hl=bg&start=7&um=1&usg=__xVkd18BHy054ErVKPRAiXlS_xZQ=&tbnid=8xwuA3tK6UVOEM:&tbnh=89&tbnw=135&prev=/images%3Fq%3Dgulf%2Bof%2Bfinland%26um%3D1%26hl%3Dbg%26client%3Dfirefox-a%26rls%3Dorg.mozilla:en-US:official%26sa%3DN

Да, днес се събудих на 29...

Догодина юбилей :)

радвам се.

Майка ми беше заспал на фотйойла в хола. Ей така, прегърнала си колената, с нощницата си на сини цветченца. Стресна се когато я събудих а положих толкова усилия да не се получи така.
Гадно ми е, а съм изпил само една бира и две /малки/ чаши бяло вино. Мисля, че толкова беше с алкохола, всеки път ми става все по гадно и по гадно от него.

Гадно ми е във Вара, имам чувството, че умирам. Винаги съм го имал тук. Сега просто е по силно от всякога. Скоро ще пристигне някой много специален за мен човек. Отдавна не е имало такъв. Всъщност винаги е имало, но почти винаги тои не е искал да е такъв.

Сега всичко е нормално. Някои който да ме накара да се чувствам специален за самия него. Нещо от което имах толкова нужда.
Да знам, като разпилян дюкян съм. Но как няма да съм, колкото повече се чувствам щастлив, толкова повече ме боли.