Вчера преди да си тръгна от работа шефа ми ме помоли да дойда днес два часа по рано на работа. А аз си легнах някъде около 1, нали нямам интернет в нас докато не си сменя новата квартира, което ще е евентуално най-късно до петък. Странното е че не ми се спи и се чуствам някак по добре от това когато ставам в 9.30 и се появявам на работа в 10.10 леееко позакъснял. Да бе знам, кво му е по якото да ставаш по рано и още по-лошото да отиваш на работа по рано. Ами нищо. Но когат ти се случи един ден, само един и ти го знаеш, чустваш се малко или много излязал от това неприатно монотонно ежедневие. Някак си днес е различен ден.

Брат ми пристига в неделя... Толкова усилия вложих преди години да не живея с двамата си братя и семейството ми и сега правя точно обратното, за да живея с брат си. Не че не ги обичам , напротив. Но подяволите лудницата е прекалена когато всички сме в една къща. А аз обичам да живея в малка лудница с контролируеми граници. Един брат е достатачен!

Снощи горката сервитьорка в Баркод остана доста учудена когато седнах и си поръчах бира и капучино :) ами пиеха ми се и двете! В Баркод има Wireless аз имам лаптоп а в къщи нема интернет. Това беше по скоро обяснение за самия мен какво подяволите правих до посреднощ в некъв бар сам. Беше приятно. Да да но беше приятно дам.

Мислех си да не си описвам сънищата тук. Но така или иначе ако не го направя ще съм ги забравил до обяд. Напоследък са много къси и дразнещо контрастни. Можеби защото ежедневието м инапоследк е такова.

Стоях на някъкъв хълм, не можех да видя как изглежда точно и дали изобщо е хълм, но наех че съм там. Гледах съсредоточено ръцете с и си мислех " не, няма да се случи, остави страха, не му се поддаваи, няма да се случи". Усетих леки сърбежи по пръстите на местата на сгъвките. Страхът прерасна в огромно грозно чудовище, което ме убеди да не ги докосвам. Изведнъж започнаха да се подуват. Станаха като кебапчета, после като наденици присвити на местата където се прегъват. И висчко стана забавено. Опитвах се да си приближа ръцете към главата, болеше ме адски. От болката не знаех какво правя, усещах как се опитвам да си наведа главата и да викам но нищо не излизаше от устата ми. В момента в който дланите ми се изравниха с главата, пръстите ми започнаха да се взривяват. Усещах как парчета от тях се удряха в лицето ми, нямаше кръв само парчета. Стори м исе цяла вечност това. Изведнъж времето тръгна в нормалния си ритъм и аз се свлякох на колене крещеики. Чувах се как стенех и крещях тихо едновременно. Нещо топло и меко обгърна лицето ми. Бяха ръцете ми. Не исках даги погледна. Исках само да скрия с тях лицето си. Събудих се.

..но никога не съм обичала да ми разказваш сънищата си.. ако те са чекмеджетата на подсъзнанието ни, ти нали знаеш къде трябва да си сега? :Р