Подреждам си рафтовете, сякаш мебелите са мои. Но не са. Рафтове пълни със спомени, мои лични. Толкова е мръсно тук, толкова разхвърляно. Където живееш, такъв си и ти. Истина.
Сънувах крака, много, стъпили на пръсти, готови за старт. Отлепиха се от земята, застлана с кадифе. Бягахме през ноща, Хоризонта беше залят от светлини на град към, който отиваше мост огрят от светлини. Бягах натам, вече не виждах никои от хилядите с които тръгнах. Паднах във вода, черна но някак красива и безопасна. Заплувах успокоен докато се събудя.
Толкова лесно стигам до хората, минавам през страховете им, през надеждите до сърцата им. Обгръщам ги  с ръце. Докато не разбера, че вече се задушават. Отдръпвам се, не мога да им помогна да си вземат въздух, само трябва да се отдалеча.  Правя го с неохота, но вървя назад без да гледам. Спъвам се, залитам, понякога падам. Продължавам да вървя на една страна. След време проумявам как стоя на пътя на светлината и хвърлям огромна сянка. Там където трябваше да е светло и топло.
Днес станах свидетел на нещо толкова неприятно колкото и странно. Стоях пред стълби на които беше седнал бащата на едно 7г. дете. Тои плачеше защото си е загубил сребърната запалка. Детето стоеше и гледаше леко смутено как баща му хлипа. Прокарах пръсти през косата му. То ме погледна с поглед на възрастен. Само за секунда.  След 5мин. се оказа че запалката е в джоба му. Но тези 5мин. убиха нещо в мен. Какво ли са направили с детето? Този въпрос неспира да ме измъчва. После сънищата ми били странни.
Оказа се, че не познавам човек, които да може да се похвали, че някои го обича както тои него,  в този момент. Аз познавам адски много хора.
Сигурно има някъде някой, които сега ми убягва.
Дано има.
От няколко дена имам ужасно усещане, че ще се случи нещо лошо на някого които познавам.
Чуствам се като котка, която е искал нежно да погали а е изпуснала ноктите си.
Брат ми не иска да ходи на зъболекар. При него това меко казано опасно. Каза че не иска повече никой да му бърка в устата. Разбирам го напълно, след две-три години и аз ще мина през всичко това.
Не си взех котето. Можеби на улицата ще е в по голяма безопасност.
Утре сме на пазар. Не съм готвил цяла седмица. Не помня какво съм ял цяла седмица.
Утре ще изхвърля нещо пълно със спомени, част от мен. И знам какво ще направят с нея, ще я съберат с лопатка и в коша. Така правят с ненужните неща, дори когато са били част от самите нас, обичана част. Правилно е така.

Няма ли най-накрая да ми се доспи.