Гледах най-красивия филм, които досега съм гледал. Да, звучи пресилено но е вярно. Пръстена на Нибелунгите. Не най-хубавия а най-красивия.

Хареса ми нещо. Магическа отвара имаща способността да изтрие всичката любов, която някога си чувствал, да забравиш за всяка целувка, смях. Да отвориш очи със сърце празно и жадно за любов и да пожелаеш устните на този, който ти предложи тази напитка. Затворих очи и си представих как отпивам от този бокал с вино и билки и се потапям в морето. Единствено то може да понесе толкова много любов и забрава.

Видях нещо. Видях силата притежавана от добрите разказвачи на истории. Замислих се каква огромна отговорност им се пада. Как думите определят реалността около нас, заедно с картините, музиката...

Колко черно може да бъде бялото и колко бяло черното могат само те да ни кажат, а колко са много цветовете след тях?

"Старата вяра ме плаши, сурова сила, която не може да бъде контролирана." - Да, но всеки сам прави избора си. Аз избирам суровата вяра, неконтролируема, съществуваща, не създадена да ни е по удобно. Морето не го интересува твоята религия, то е било много преди твоите богове и ще бъде много след тяхното изчезване. Мразя да гледам оковани хора.

Аз не съм бяло платно, на което случайността рисува с черен въглен.
Аз съм и сивото, и топлото, лъскавото и калното, и кълбото и стана.
Аз имам начало, знам и ще видя и края си.
Аз нямам богове и се страхувам, само защото мога да изпитвам всички чувства.
Аз греша и боли, но ти ме погледни в очите и виж, аз съм ти.