Четири дни болен, от които три бяха ужасни. По скоро две вечери. Първата беше болката а втората кошмара. Не мога сега да определя, кое от двете беше по лошо но ако ми се случат и двете нведнъж няма да мога да го понеса.

Няма да ви говоря за болката но за кошмарите.

Цялата вечер неможех да заспя, първо ме болеше зверски главата но туширах болката до поносима степен с коктейл от лекарства. Легнах си и се започна. Един огромен неспиращ кошмар в които постоянно чувах гласа си да обяснява какво виждам. Не, не да обяснява а да описва всичко. Това ме побъркваше и неможех наистина да заспя, бях в някаква странна просъница.
Да за кошмара.
Не си спомням всичко и съм адски доволен от това. Но дори това което си спомням ме караше да треперя на сутринта.

По дяволите нищо не помня... Само ужаса, чувството за ужас.

А някакъв свят, мъглив и тъмен, огромни стебла на дървета идващи от безкрая и губещи се надолу в безкрая. Някои дървета са свързани с мостове изплетени сякаш от клони както се плете плет. Вървя по моста към едно дърво в което има дупка, тъмна и все пак по добре от всичко наоколо. Дупката е хралупа, тясна за един човек, идеално издълбана. Вътре е почти видимо светло. Има много завои. Изведнъж стигам до края. Ужасно тъмно е станало, няма стени, няма таван вече, само тъмнина и чувам гласа си да ме пита - сега можеби ще видиш лицето му? Немога да отговоря. В тъмното се появяват бледи очи, отварят се, аз се напрягам и всичко обаче изчезва. "За какво минах през всичко това? Пак не говидях" Минава през главата ми и ставам да си взема една мандарина.    

През това време на адско главоболие, отпадналост, кашляне и гадене сякаш подсъзнанието ми сякаш искаше да ме постави на колене, да ми подскаже нещо с което аз нямах сили точно сега да се боря. Всички неприятни и лоши моменти от моето минало минаха през главата ми. Не не всички, само най-ужасните. Един след друг неприоятните спомени се нижеха. Един след друг и аз бях толкова предал дух че можех само да ги преживея отново и отново. Този път всеки един веднага след другия. Ако това ми се случи сега, когато мога да мисля трезвено вече, ще изпадна в наистина огромна депресия. Тогава просто си казвах, хайде давай, колко ли мога да понеса още?
Оказа се много.
Събудих се една вечер и около мен имаше 14 топчетатоалетна хартия със сополи. Аз си спомнях че съм се събуждал не повече от 7-8 пъти. А имаше едно малко топче от лявата страна на възглавницата. Него го помня, беше от сълзи, непомня за какво се бях разплакал, беше обаче нещо много неприятно.
А сънувах няколко епизода от бъдещата ми история /която все се каня да пиша/. Помня, много смътно, някои от тях. Знаех си че трябваше да си ги записвам докато все още ги помня.

Да знам, доста скучен и дълъг пост. Дам.
Две неща:

Признавам си че съм голям боклук, едвам се понасям.
Ще положа огромни усилия животи ми през новата година да е различен от този досега. Имам нужда от това.

Започвам да пиша това което е в главата ми мноого отдавна. И разказите и по-голямото писание. Затова ще си направя втори акаунт тук в блог.бг че ми е по лесно и ще пиша по малко ВСЯКА ВЕЧЕР ВЪЗМОЖНА! Обещавам.

Това означава доста, не, адски много стоене в къщи и никакво мотаене по заведенията. Да, още една причина да си сменя квартирата след два дни с нещо което се влюбих като го видях. Много, ама много уютно място. Ще приемам гости но никъде нямам да мърдам.