Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.02.2008 17:09 - Сън за пътуване
Автор: swetq Категория: Лични дневници   
Прочетен: 710 Коментари: 0 Гласове:
0



Сънувах хубав сън, от онези приказните и реалните. Събудих се доста озадъчен и усмихнат. Ето го и съня:

Седнал съм на ръба на кръгъл фонтан, такива каквито ги има по Италия. Нищо особенно но семпло-красив и целия от бял мрамор.  Чакам ги. Един по един се появяват, вече не се обръщам при внезапно появилите се стъпки. Русото момче което не говореше никакви езици освен собствения си странен език които звучеше като японски, само че без съгласни. "Суоми" попитах аз но без въпросителна нотка в гласа, тои се усмихна и започна да кима. Никои не изгаряше от любопитство да пита кои кои е. Всички някак знаехме какво става и бяхме доста спокойни, времето не течеше тук, даже водата във фонтана се стичаше някак забавено и мудно.

Около нас всичко започна да избелява и да се размива. Станах и се присъединих към останалите които се събирахана групичка. Едно от момичетата /те бяха две/ стискаше ръце в малките си юмручета и видях как леко прехапа долната си устна.

Очите ми започнаха да се затварят против волята ми. В съзнанието ми изплува образ на огромна скала надвиснала над езеро с тъмна и спокойна вода. Летях над езерото и приближавайки се към скалата започнах да различавам прозорци, тераси и различни архитектурни елементи подаващи се от скалата без никаква логика или последователност. "Това е първото място, запомнете го но не викайте този спомен в главата си докато сте на другите три места." Тази мисъл се появи в главата м ии стоя докато не се убедих че съм я запомнил.
Всичко пак избледня и се озовах на празно, голо поле. Огледах се и в далечината се вийдаха облаци които бяха ПОД  нивото на краката ми. Духаше адски студен вятър. Бях на нещо като плато удивително кръгло около 1км в диаметър /нещо постоянно ми подсказваше къде съм и какво всъщност гледам/ "Градът на Илюзиите", чух пак гласът. "О, нима" чух се да казвам с някакво пренебрежение и явна отегченост в гласа си. Тръгнах да бягам към облаците. След няколко секунди чух ка костаналите ме следват, някои се смееше силно. Засмях се и аз. Набелязах си един камък, висок до коляното ми и се засилих към него. Без да се замисля скочих на него и следващата ми крачка беше отвъд ръба. Завъртях се във въздуха за да гледам бързо минаващата скала от която току що бях скочил и зачаках. Падах и дрехите ми свистяха, помислих си че първо ще умра от студ и долу ще се разбиа на парчета като статуетка от глина. Огромни, стигащи до безкрая прозорци, тесни и инкростирани, се появиха като тънкии ракети бързо профучаващи покраи мен. Само дето е обратното аз профучавам а те са си там - помислих си.
Добре ясно и за това, какво ли следва.

Рязко всичко изчезна, не както преди, нямах тяло сега, нищо. Носих се през някъкъв град, адски много ми приличаше на Ватикана. Само че всички прозорци бяха сферични и изпъкнали навън.
"Да" - каза гласът - "градът пазител на сферите, последната ти спирка" . Последната МИ? - помислих аз. Сметнах, че мога да общувам с гласа точно така - защо съм сам? Нямаше отговор. ПОвъртях се още малко, беше много красиво но не това ме интересуваше. Търсех нещо но така и не го видях, не можех да управлявам полета си.

Всичко пак изчезна и аз се строполих /буквално/ в една градинка намираща се на една тераса. няколко нива по нагоре видях останалите да  се суетят пред нещо като портал, мастилено черен. Извиках им и размахах ръце. Никои не ме чу. Всички започнаха да влизат в портала, които изглеждаше течен /мноого старгейт ама черен, като от мастило/. Нямаше път или стълби към нивата нагоре, трябваше да се катеря по някакви саксии и орнаменти. Не им обурнах внимание, видях само някакви крила по едно време на които се набирах. Стигнах до портала но тои беше сега като от стъкло. Масивен. "мамка мууууу" - изпсувах аз и сритах стъклото. Твърдо. Тогава се вгледах в него. Беше перфектно огледало но когато образа м иминеше през средата някак се кривеше. Приближих си ръката мноого бавно и когато докоснах черното стъкло то почна да омеква. Колкото по бавно си движех ръката толкова по лесно тя влизаше навътре, натиснех ли по силно веднага усещах как ръката ми се сплесква. Бавно, много бавно започнах да влизам. Оказа се, че съм вкарал гърдите си прекалено рано и когато се опитах да си поема въздух, еи така за всеки случай, немога! Опитах се да не дишам тешко и да не се паникьосвам и оставих черното желе да обвие лицето ми. Дишах без проблеми. Тъмно беше. Мамка му тъмно ама ТЪМНО. Виждах част от тялото си и когато си протегнах ръката навътре тя сякаш се разтваряше в тъмнината. Вървях на пред, завивах и после пак вървях адски много. С крак Усетих че съм стигнал до ръб на пода. Клекнах и опипах какво има след ръба. Ами нищо нямаше, поне докъдето мошех да пипна. Реших да се спусна от ръба, да видя докъде ще ми стигнат краката, може пък да има къде да стъпя. В момента в които увиснах на пръсти нещо притисна корема ми и краката ми към стената. Усетих че ЛЕЖА на стената, вече не висях. Останах да лежа по корем още минутка-две да осмисля какво подяволите става и се изправих. Всичко беше нормално. Обърнах се и продължих. По нататък намерих още няколко такива места и пак същото. Опитвах се да запомня от коя равнина в коя съм но му изгубих края. По едно време се препънах но не виждах в какво. После още в нещо и още. Малко по малко започна да се осветява кородира в които вървях и забелязах че ходя по червени кристали.

Тук Клош /котката ми/ ме сабуди. Агора /другата котка/ лежеше в краката ми и отказваше да мръдне или да стане. Клош ме гледаше право в очите. Потърсих си телефона давидя колко е часа. 7.55. След 5 минути сам щях да се събудя от алармата на телефона. Но Клош сякаш държеше да съм буден точно сега. Обърна се, скочи от леглото и се шмугна под дивана, любимото му място.

Имаше още нещо не но помня.



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: swetq
Категория: Лични дневници
Прочетен: 262163
Постинги: 177
Коментари: 220
Гласове: 902
Архив