Да, доброволно и мааалко принудително съм се заточил в Надежда. Днес излязох да отида на гости на едни приятели, не заради тях а защото трябваше да говорим по работа.

Да и не съм поствал нищо в блога си толкова дълг време. Последните два поста наистина може да не се броят.

Всичко е наред с мен. Сега мога със сигурност да го заявя. изгубих много време да се събудя, имах чуството, че живея в кошмар, от който немога да избягам. От тези лепкавите нито се случва нещо за да се събудиш, нито се чустваш добре.

Чувствам се прекрасно сега, може би трябва да преминеш през кошмар за да се събудиш, за да си зададеш някои много важни въпроси и да проумееш, че докато не си отговориш на тези въпроси няма да се почустваш свободен и щастлив. Да се въреш назад и да прецедиш дните, търсейки това, което някога е било искрите щастие. Назад, без да оставаш там. Като да събираш стъкалца от пода с ръка, леко да се отплеснеш и си се нарязал.

Любовта не вече любов ако те тегли назад към болката, ако не отваря очите ти сутрин рано за изгрева.