Поста ще е пълен с грешки предупреждавам.

Днес имам гост, човека с когото делих всичко в Париж преди няколко години. Върна ми толкова много спомени.

Докато работех на масата в кухнята тои се измъкна с "многого ми се доспа" и изчезна в хола. Влизам и го виждам, легнал си с дрехите, без да ме попита къде са чаршафите, с какво да се завие. Връхлетяха ме не само спомени. Усещане. Усещане за безвремие, което изпитвах само там. Не притежавах нищо, освен няколко малки подаръчета, които винаги носех със себе си в джоба. Пукнато стъклено топче, миниатюрна червена роза от дърво и огромен молив, които може да се навие на ръката ти. Бях щастлив. Но всеки изминал ден това щастие се стопяваше и отстъпваше място на страха от загубата на времето в което се очакваше да постигна нещо в живота си. Или поне да започна.

Легнах на леглото с дрехите. Усмихнах се. Затворих очи и се отдадох на меката топлина на спалния чувал, които ползвах за одеало. След миг спокоиствието изчезна. Усещах как страховете ми се увиват около ръцете като мисина - тънки, прозрачни, достатъчно невидими за да се увият без да ги усетя. Вече е късно, опитах се да ги разплета, да се исвободя но ставаше все по лошо. Стягахе се около ръцете ми, колкото повече ги дърпах толкова повече се оплитах. Няколко нишки се впиха във врата ми. Спрях да се дърпам. Един далечен спомен нахлу в главата ми и парализира всичко. Всичко.

Септември месец е. Тъкмо е почнало училището, мисля че бях трети клас. Да, помня, че това беше важна година за мен. Накрая на годината щеше даима специални изпити, които щяха да решат в коя паралела ще продължа. Математика или Българси език, останалите три бяха за тези които неможеха дасе справят с тези изпити. Родителите ми се чустваха задължени да е стимулират с нещо и бяха решили да ми дават повече пари за училище. Повече от батко ми. Той не каза нищо, майка ми беше измислила някаква причина за това. Беше плитка лъжа измислена на момента. Майка ми не я биваше в това.

Все още беше топло. Много топло. Цяло лято прекарвах на плажа или на един от двата кея на канала. Батковците ловяха риба а аз ги гледах. Исках и аз. Но нямаше кои да ме заведе а и аз не исках от никого нищо по това време. Правех всичко сам. Още първата седмица успях да събера една невероятно голяма сума /за моите разбирания тогава/ и даси купя мисина и еда кукичка. Най - добрия ми приятел тогава беше един сасед от махлата, които беше с две години по голям от мен. Тои ми върза кукичката за мисината. Беше си цяло изкуство, много сложно.

Дойде и събота, успях да се измъкна от къщи. Да, нашите знаеха къде отивам но не се притесняваха. По това време в морето имаше адски много риба, скаридите ги ловяхме с ръце по камъните. И на двата кея имаше винаги много хора ловящи риба. Много. Живеех на 10 минути от кея, този ден бях там за три. Намерих си място, по близо до камъните и седнах. Бях си изкопал малко червеи от двора ни. Бях много горд с това. След около половин час кълвене аз не бях хванал абсолютно нищо. Започнах да се ядосвам. Станах небрежен и в един момент се оказа, че цялата мисина се беше оплела около кракът ми. Успях да се измъкна но мисината беше едно ужасно кълбо от бели нишки, което нямаше как да бъде разплетено. Огледах се около себе си и тръгнах, да търся помощ. Да някои просто ми обърнаха гръб, други ме изслущваха и ме съветваха да си се прибирам в къщи. Имаше и по груби. Гледах как всички имаха по няколко вида мисини, показваха си един друг комплекти с кукички и телескопи. Аз си нямах нищо, освен едно кълбо безвъзвратно оплетена мисина, на която беше и единствената кукичка която имах. Разплаках се. Дори нямах знанията и уменията да използвам и малкото, което имах. Тогава чух дебелия му прегракнал глас. Глас пълен с нотки на лудост. Познавах го, беше един от рибарите с които никои не искаше да говори но всички познаваха. Често се случваше да вика и псува по кея. През повечето време беше пиян, но и когато беше трезвен трудно можеше да се познае това. В очите му имаше малки пламъчета, които ме караха да го гледам и да немога да откъсна очи от него. Не ме беше страх, никои не го беше страх от него. Дори децата.

"Какво ста"а ве - к"во цивриш, к"во загуби а?" - често някои дете си изпускаше нещо в морето. Стоеше на кея и гледаше във водата. Готово да се разплаче но и по детски сърдито, като че ли на морето.

"Ми - мънках аз - ми то са заплете, исках да го оправя ма нищо не става" - тук ми текнаха сълзи вече.

"Дай, дай тука - протегна огромната си ръка тои - ее баси майката" - Мисината наистина се беше оплела доста добре. Псуваше и се връткаше седнал на един вестник с пуснати крака над водата. След две три минути видимо ядосан от перфектот кълбо за ядосване което бях изобретил, той извади една ножка, клъцна на няколко места мисината /която почнах да разбирам колко е дълга/ и извади няколко парчета. Навърза ги едно за друго, бръкна в сака си и извади празна бутилка от лимонада. Нави мисината на нея и започна да ми обеснява, как да замятам с нея и колко е важно да не забравям да я завивам обратно на шишето.
Бях приклекнал до него, сълзите бяха спряли и думите и движенията му се запечатваха в главата ми. Тогава тои си отвори кутииката с кукичките и започна да тъси нещо. Сърцето м изапочна да бие три пъти по бързо. Изведнъж в ръцете му се появи една малка, много финно извита кукичка, много по красива от моята /помислих си аз/. На приятеля ми му беше отнело около 15 минути да върже кукичката ми, на него около 30 секунди. Почти не видях как го направи.
"Слушаи ся..." - няма да забравя този момент. Тогава можеби за пръв път в живота си аз СЛУШАХ. Всеки тон, всеки нюанс на гласа му, всичко отекваше в главата ми, всяка дума, изречение. Разбирах абсолютно всичко, което ми се обесняваше по начин, по които можеби никои възрастен не би разбрал. Но аз разбирах. Показа ми как да слагам стръвта, как да държа мисината, къде и колко да пускам. Как да не дърпам рязко при първото клъвване.
Докато се усетя какво става, всичко ми беше натикано в ръцете.

"Аре изчезвай ся, маааай се някаде по далеко от мене, въри еи там". Аз станах, направих две крачки, обърнах се и заявих, че ще му донеса всичко каквото хвана. Бях адски уверен в себе си, че ще хвана нещо. Тои ме напсува и започна да си мънка нещо. Това беше добре - помислих си аз, нямаше нищо против.

Него ден хванах около 5-6 попчета. Неможех да ги занеса в нас но и не исках. Носех му ги едно по едно. Оставях ги до него и се връщах на мястото си накрая на кея. Тои се правеше, че не го интересува но когато сядах на моя си вестник тои взимаше попчето, оглеждаше го и го нарязваше с малкото си джобно ножче. Използваше парчетата като стръв. Бях много горд. Много.

Да научиш някого нещо, отнема понякога толкова малко, но винаги остава за толкова дълго. Дали трябва да си наистина луд за да се принизиш до проблемите на едно дете?

Дано сега успея да заспя.