Немога да заспя, във Варна съм в старото си легло. Навън заваля тих летен дъжд предвождан от гръмове и светкавици. Четири и половина е, трябва да съм буден след 3 часа за да не чакам огромните опашки за вадене на лична карта. Ако не беше проклетата лична карта изобщо нямаше да се върна тук. Но добре че съм тук, инак никога нямаше да разбера какво се случва в семейството ми.

Лежах си досега по гръб и немоожех да заспя, обичам да си затоворя очите и да си направя ретроспекция на това как е минал деня. И без това ужасната ми памет ми прави номера, това се оказа добър начин да я опреснявам. Самоче последните дни заспивах с усмивка, сега немога да заспя дори. Да не говорим за двете сълзи, които изненадаха и мен самия.

Преди месец си бях в къщи и проблемите които заварих се оказват сега само върхът на айзберга. Тогава се прибрах в София угрижен но не и изплашен. Сега се страхувам колко още от проблемите си родителите ми крият от мен.

Имам нуждата да си поговоря с някого, някой адски близък. А тук вече почти не са останали такива хора.

Дъджът вече спря.

трябваше да се обадиш. по това време спях, но съм се въртяла до сто часа и не можех да заспя. после в 2:27 ходих да пишкам. помислих си: ето защо хората спят. иначе какво щях аз да правя следващите 7 часа (алармата ми беше навита за 9:30ч). после съм заспала. та до 8:50...