И този ден отмина, последните минути от него бавно умират някъде дълбоко в мен. Най –хубавия ден от началото на годината, най –усмихнатия, най –приятния. Всички се веселяха, прекрасни, невероятни хора, хора които аз изоставих, преди не толкова много години в преследване на нещо толкова илюзорно сега. Може би винаги съм живял в илюзия. Това няма значение сега. Илюзия или не с годините тя стана перфектна, толкова реална и понятна. За мен.
В един момент исках да изчезна, да изчезна от най –прекрасното място на земята за мен в този момент. Сякаш болката вече никога не ми стига, не мога да се почуствам истински щастлив, както преди. Познати лица минаваха покрай мен и странно ме гледаха, аз стоях седнал. През цялото време. Аз. Може би само те си спомняха дните, когато можех да накарам всеки да вика с мен, да се смее с мен. Аз не.
Изграден съм от нишки, помислих си аз, всяка една е един човек, които аз съм допуснал до себе си. Част от самия него, от всеки един от тях, изгражда моята личност. Аз съм единствено алгоритъма, по които са оплетени тези нишки, за да се стигне до моето съществуване. И сега бях мъртъв. Не, не бях изгубил нито една нишка, но защо тогава? Защо в устата ми имаше вкус на пясък, когато се усмихвах в отговор, защо. Нишките пееха. Всяка една имаше своя собствена мелодия. Тази музика ме държеше жив. Колкото и да исках всичко да свърши, а последните няколко месеца отварях очи само в очакване на деня в който ще ги затворя за последно, песента им ми даваше всичко, което аз толкова небрежно бях загубил. Да. Губех всичко, със замах, с лека ръка. Понякога със стил, понякога с глупава самоувереност.
Случвало ми се беше да се чувствам празен. Сега това ми се струва толкова хубаво и безобидно. Сега съм като перла, само че малко на обратно. Нещо хубаво се беше появило в тази предишна празнина. Тогава бях доволен, но не мислех че то ще се окаже толкова крехко. Слой след слой, утайка след утайка хубавото нещо се отдалечаваше от мен. Когато един ден остана само спомена за него. Нямаше го, с него си замина и радоста щастието, любовта, всичко.
Защо ме прегръщаха толкова сърдечно, защо ме целуваха толкова нежно. Нима бяха слепи, нима не виждаха калта по мен, помията и жлъчката унищожаващи всичко до което се докосна.
Без север и юг, без желание и страст, без вяра и воля живея аз. Живея е силно казано, нормално за мен да не използвам правилните думи. Правя всичко възможно да се убедя, че всичко е наред. Доста съм добър в това.
А вярваш ли сънища. Тогава защо никога не спиш?
