Пускам си блога и първото което прочитам е "няма такъв празник"...

Е има, гледам го на календара, там си е, датата е червена - празник. Да няма да се раоботи, ще се пие кафе. Не, не само това е червената дата на календара. Спора ще е дълъг и неприятно задалбаващо фактологизиран. Мен ме интересува защо съществува тоя спор въобще.
Чета коментарите и ми направи впечетление този, които се съмнява в съществуването на България изобщо като държава. Не бе няма такова нещо, аз живея в предградие на Токио, ква България па ти? Живеи си там където искаш, всичко си има последствия. Колкото повече живеещи като без да има България толкова по изчезваща ще ставя тя. Всеки има право на свободен избор, а тези които сме избрали България да съществува си записваме че няма да ни е лесно и всичко каквото правим ще се отразява, малко или много, на нея. Нежелаещите и невярващите просто да не пречат.

Прочетох също, че и Великите сили не им пукало за България, ох мили мои каква трагедия. Немога да го приема това, аз винаги в себе си съм се надявал, че Англия /поне тя/ е като братче на Българите. Милия Александър Македонски как ли се е почуствал като е стигнал река Инд и никои от тамошните не бил чувал за неговите подвизи, сигурно е бил сасипан от невежите хорица дето нищо не са знаели, нито името му нито това на коня му. Аз личо мисля че това го е гътнало в крайна сметка.

Да България е малка държава, да имала е възходи и падения, повече от второто за съжаление. Да имаме си СОБСТВЕНА азбука и култура, за последното се говори, като за соковете "бомба" о барачките преди 20г. докато отпиваме от някоя Фанта/Кола. Е и? Има хора, знам, които никога повече не поглежда синовете си задето са си взели жена от друг цвят на кожата или са поели по път който родителите не одобряват. Хайде да зарежем България, тя и без тва едва диша милата, майната им на възходите, глей колко лайна има около тях. Когато бях в Амстердам, без пари и неял три дена, единствения човек които ме погледна в очите и ме попита " are you ok ?"  беше едно мулатче от Израел. След няколко часа разговори с него тои ми каза, нещо много хубаво, много важно. Най-хубавите лалета ги торят с най-миризливата тор. Заради тези думи дошъл в Холандия, да разбере какви са хората казали това и гордеещи се с тези думи. Беше на 18, избягал от тях за да избегне казармата, отношението към децата от смесени бракове между еврейка и негър не били от най приятните.

Втория блог, който прочетох беше на zari. След като го прочетох го манах веднага от моят blog.bg. Блога завършваше с поздрав към всички:

Поздрав за всички, които се спряхте на този постинг- едни мъдри думи за размисъл от Словото :
"Жребието се хвърля в скута, но решението чрез него е от Господа!" /пр.16:33/

Не ми се обяснява сега за непоносимоста ми към всяка религия. Това е най-отвратителната форма на взимане на свободата да решаваш сам и насаждане на дебилна безпомощност, която може да съществува.  Ние сме напълно свободни да решаваме и живеем така както искаме. Цялата тази идея за религията е като детския "паяк" който помага на малкото дете да щипука из цялата къщо но все пак го предпазва от забиване на нос в паркета и развива усещането му за равновесие по - бързо. Помагало. И като такова това помагало се ИЗХВЪРЛЯ след като детето се научи да ходи самичко. Да трудно му е, намира си други помагала, които също захвърля когато не са му потребни вече. Захвърля в тъмния килер, не забравя никога, с умиление се сеща след години за това. Усмихва се и продължава.

I’m trying to control myself
So please don’t stand in my way
I’ve waited for the longest time
This is what I wanted in my way

Move over, move over
There’s a climax coming in my way
Move over, move over
There’s a climax coming in my way

I don’t like you, don’t compromise
Shattered by your weakness
Shattered by your smile
And I’m not very fond of you, and your lies
Shattered by your weaknesses
Shattered by your smile

All the kids are going back to school
The summer’s over it’s the golden rule
And now I’m coming out to play
So please don’t stand in my way
And all the things that seemed once to be
So important to me
Seem so trivial now that I can see

Move over, move over
There’s a climax coming my way x2

Please don’t stand in my way

Цукам мозилата, пиша светя ама на латинското и глеам светя.блог.бг

цукам аз
блогът!!!

Икво сиа?

ша пиаша нещо, котки щукатм косми по клавиатурата, духам, ма ни самаат. Да пиян съм, и маи ша са отрезвявам, отварям втората бира, бира! ма шумеска, трее и обурквач, сивпам малко ром, деа знам куф цвет.  Лаинян стаа у чашата.

Пиеян м не мноо и ли не мноо ни знам колку, бах мааму и всичко що  иде подир шот ми акзаха нещу дека ма обиди кат скяш ма раниа с нож. Мноо жестоку,

Бах мааааму ве думи , с неподходящата / или подходящата/ интознация. А виаждам буквите по клавтурата. Тва требе се оправи , буг у системата на алкохолизацията. Аз съм простак , хахах ква изненада, ре да сме простаци до ди енда дет му викат. Кои едн ве боклук!! АРЕ ВЕ ТОЯ МА ПОЗАА ОТ НКЪДЕ вИКА МИ ПО ИМЕ!

КокКтки дет ми са умилкват, те ма знаат най дубре. маи маи

кат сувенир съм дет стои и сабира прахта у угала и кт дооат гости го показват даги забавлява, да да

баси и бирата свашува дет е втора па  нима я никва аре дееееееее водка
 минаам на руско глеи убаво бистро..

КОвеееееееееееееееееееееееееееееееееее
ВИКААААААААААААШШШШШШШШШСЛСИЯААА

Е опитах ни моа е не моаАОАОААООААО

НЕ МОАГААААААААААААААААААА

немога четеш ли НЕМОГААААААААААААААААААА

реве м исе да рева!!!

Оби1ала ли си някога?
 нЕ>

е ясно

аз , аз ще мина и през тва, баси тиа букви ту са мъгляви ту са баси маикаси баси,

лбофта е кт пеенето хубаво кат си го предсатвяш, убав и кат си го консумираш, колкото пове4е толкоз хубав после незнаеш ко стаа после убав после тъмно тъмно после... са сабуждаш и те боли

мнооо боли даебадаеба секаш за последно, викаш сиаре бе стига толкоз нивга пак тъи ша са ОГРАНЧАВМ БРЕЕЕ
 ам не

пак  са набримчваш баш по зле баси

немога чуиш ли НЕМОГА НЕМОГА НЕМОГА НЕМОАГ НЕИАШЩ

ферщеиваш ли малко поне их немоген нихт!!!!!!!!!!!!

Снощи си заснеH окото. Получи се по добре отколкото очаквах:




Имам цял куп идеи за фотографиране, а нямам никакво време. Заравям се със задачи и работа до такава степен, че един ден ще се събудя и нямам да имам сили да дишам. Което е това което искам сега от себе си.

Искам да визуализирам това, което е в главата ми, в сънищата ми. Надявам се това да ми помогне да разбера някой странни части от поведението си.

Искам промяна, жестока и безцеремонна.

Връщам се малко назад, не искам да виждам никого, връщам се. Отивам там, където знам какво се случва, където мога да балансирам без нужда от помощ. Имена и лица изплуват в главата ми, този път трябва да отделя всичко от себе си. Звучи ми познато, но от части. Като заговорих за части имам пъзел да подреждам, не един като се замисля. Вчера изумих себе си и си доказах как с много упорство и воля мога да направя това, за което мислех че ми трябва повече време и знания. Оказа се, че просто трябва да седна и да го направя. Да, направих първото си меню на Флаш изцяло на ActionScript 3.0.  Сега остава да завърша и целия сайт, няма да е само кодене но е корено различно от начина по който досега работех с Флаш досега.

Завърших едно невероятно грозно 3д на таолетна. Опитвах се цял ден да оправя осветлението но то все си стои едно такова дървено и неприятно. Немога дасе сетя как се манипулираше сянката в Cinema 4d. В смисъл искам изкуствена сянка на листа и клони. Мислех си че знам как става а всъщност не. Също така си мислех че немога да направя нищо на AC 3.0  и това не беше така.
 
 

What you"ll get if you can read peoples minds?
Same story, different words.
Some times accompanied with music,
some times drawn in silence.

"They are not insane my friend - he added - they are just perfect."
The remarkable atmosphere of the fight began to fade as his blood spread`s on the floor.

"If you are reading this book, I remain only in your memory. "

Понякога сънувам само думи и чувства. Като че ли съм там но стоя със затворени очи. Сънувайки спомени на някой друг можеби.

Преди малко писах в блога сега пак! /тва се римува с дурак :)/

Мамка му, усещам се като истински престъпник. Какво разбирам под това ли? Ами, да направиш нещо което неможе да бъде върнато на зад и последствията от него ще са огромни и непоправими. Въпреки че думата непоправими според мен трябва да се използва само за предмети  а не за последствия. Непоправимо било еди какво си деяние, е щом се е случило, в смисъл щот системата ни го е допуснала и е имало възможността да се случи значи всичко е наред, или взимаме мерки да не се повтори или чакаме да се случи пак, значи е трябвало да се случи нали?

Бездействието - ми име убива, като знам какво мога да направя а не го правя по ред тривиални причини каращи ме да се чуствам погнусен от самия себе си понякога. Извинявам се с това че все пак това съм си аз и или ще мога да се променя, което пак ще съм си аз защото съм си го позволил и съм способен да го направя или ще съм си така.

Сив да бъда искам
с черни крака и бели ръце
със сребърни очи и тъмни коси
Страхът единствено не искам в мен
всичко друго на драго сърце ще приема

Чудовище, но с пухкава козина
С меки лапи но с остри нокти

Искам да съм престъпник но много особен вид такъв. Искам да крада от това, което никои друг не може. Искам да правя, това което друг никои не би направил, защото изглежда безсмислено. Не, не безсмислено - НЕЛОГИЧНО! Да точно. Всячески се опитвам да не съм подвластен на тоя наложен социален вид живот. Можеби затова живея с трите животни, за коит овсички знаят че не се понасят, куче, котка и плъх. Те па си съжителстват без никакви проблеми.

Трети ден се събуждам изморен до смърт. Даже непомня имах ли сили да си нахраня котките и плъха или пак оставих това на съквартирантката, която става доста след мен.

Легнах  на дивана снощи уж за малко да подремна и ... се събудих закъснял за работа. Ей така с дрехите съм заспал. Мамка му.

Началото на седмицата почна с лоши новини, продължи с такива и незнам изобщо как ще свърши.

И пак сънувах ужасен сън, тази сутрин прекалено ужасен, събудих се нарочно за да не видя как свършва.

Един мои приятел беше си накупил всякакви мебели, за хола. Аз му бях на гости и разопаковахме всичко едно по едно и го слагахме някъде из празната стая. Много хубави дивани, телевизор с рамка от ракита /!!!/ и екран от текстил /да беше мноо готин/. Абе нормален съм. Докато в един момент не погледнах как брат ми стои на терасата, която нямаше парапет, и говори със единия от съквартирантите. Момчето с което си говореше се обърна и отиде до другия край на терасата. Тогава вниманието ми се прикова към брат ми, тои се насочи към ръба на терасата и продължи да върви дори когато тя свърши. Изпитах истински ужас тогава, все едно наистина се е случило, през главата ми мина мисълта "не се събуждай сега трябва да го спасиш". Не излязох на терасата а се разкрещях в стаята "Иване обаси се на бърза помощ" - тои стоеше и ме гледаше втренчено "Веднага" - креснах аз. Обърнах се към сестра му и и казах коя кръвна група е брат ми. Втурнах се да бягам по стълбите, бяхме на петия етай и аз скачах от площадка на площадка. По средата на пътя започнах да усещам адска пареща болка в глезените но не спрях да скачам. Излязох навън и се запитах "мамка му къде подяволите е лицето на блока, на къде гледа терасата" . Усетих се че съм си в родниа квартак във Варна и всичко става в блока на един друг приятел, всичките му тераси гледаха срещу главното шосе. Като стигнах под блока брат ми лежеше и охкаше. "петия етаж нее толквоависоко нали?" ми мина през главата. Краката му бяха неестествено изкривени. Попитах го какво усеща, каза ми че го боли гръбнака, бил паднал на него. Дишаше, мърдаше си ръцете, казах си "добре, само да не се парализира подяволите" Псувах, много псувах. Чух линейката да идва, и в същия момент брат ми започна да хрипти и да се задушава. Линайката се чудеше как да влезе в малкия парк пред блока аз започнах да крещя по тях и да псувам с всичка сила. Погледнах към някакви дървета и се насилих да се събудя.
На вън беше слънчево, беше ми много топло и се усетих че съм с дрехите заспал.

Винаги когато съм на ръба на психическите си сили сънувам много странни сънища. Когато не сънувам значи всичко е добре. 

Вчера се опитах малко да допиша разказа си, мамка му нищо не се получава, немога да се оправя със социалните отношения на героите ми. Ама нищо не става , те не искат да си говорят мамака му, квот ои да стане всеки живее в собсъвения си свят и не общува със другите а са постоянно заедно. немога няка кси да ги отделя кат оотделни личности, все едно са клонинги на главния герой. мамка му!

Да, какво се учудвам аз със собствения си личен живот немога да се оправя, вчера се видях с едни приятели, не бях ги виждал отдавна, мноого отдавна. Те ми се зарадваха много, аз имах чуството че се държа няка кстранно и не по моя си нчин. Така е с всеки напоследък. Все едно включвам наавтопилот и гледам отстрани как се справям. Гадно е.

 ПАк стана непоносимо дълъг пост. И скучно тъп такъв съм в момента.

Don"t touch me, for real don"t.
Don"t even try
No need you pardon
you voice hurts.
Don"t call me all I need is in me.
Don"t be so naive
No excuses you may use
all I needed is resting in my love"s grave

Don"t touch me...

Сънувах хубав сън, от онези приказните и реалните. Събудих се доста озадъчен и усмихнат. Ето го и съня:

Седнал съм на ръба на кръгъл фонтан, такива каквито ги има по Италия. Нищо особенно но семпло-красив и целия от бял мрамор.  Чакам ги. Един по един се появяват, вече не се обръщам при внезапно появилите се стъпки. Русото момче което не говореше никакви езици освен собствения си странен език които звучеше като японски, само че без съгласни. "Суоми" попитах аз но без въпросителна нотка в гласа, тои се усмихна и започна да кима. Никои не изгаряше от любопитство да пита кои кои е. Всички някак знаехме какво става и бяхме доста спокойни, времето не течеше тук, даже водата във фонтана се стичаше някак забавено и мудно.

Около нас всичко започна да избелява и да се размива. Станах и се присъединих към останалите които се събирахана групичка. Едно от момичетата /те бяха две/ стискаше ръце в малките си юмручета и видях как леко прехапа долната си устна.

Очите ми започнаха да се затварят против волята ми. В съзнанието ми изплува образ на огромна скала надвиснала над езеро с тъмна и спокойна вода. Летях над езерото и приближавайки се към скалата започнах да различавам прозорци, тераси и различни архитектурни елементи подаващи се от скалата без никаква логика или последователност. "Това е първото място, запомнете го но не викайте този спомен в главата си докато сте на другите три места." Тази мисъл се появи в главата м ии стоя докато не се убедих че съм я запомнил.
Всичко пак избледня и се озовах на празно, голо поле. Огледах се и в далечината се вийдаха облаци които бяха ПОД  нивото на краката ми. Духаше адски студен вятър. Бях на нещо като плато удивително кръгло около 1км в диаметър /нещо постоянно ми подсказваше къде съм и какво всъщност гледам/ "Градът на Илюзиите", чух пак гласът. "О, нима" чух се да казвам с някакво пренебрежение и явна отегченост в гласа си. Тръгнах да бягам към облаците. След няколко секунди чух ка костаналите ме следват, някои се смееше силно. Засмях се и аз. Набелязах си един камък, висок до коляното ми и се засилих към него. Без да се замисля скочих на него и следващата ми крачка беше отвъд ръба. Завъртях се във въздуха за да гледам бързо минаващата скала от която току що бях скочил и зачаках. Падах и дрехите ми свистяха, помислих си че първо ще умра от студ и долу ще се разбиа на парчета като статуетка от глина. Огромни, стигащи до безкрая прозорци, тесни и инкростирани, се появиха като тънкии ракети бързо профучаващи покраи мен. Само дето е обратното аз профучавам а те са си там - помислих си.
Добре ясно и за това, какво ли следва.

Рязко всичко изчезна, не както преди, нямах тяло сега, нищо. Носих се през някъкъв град, адски много ми приличаше на Ватикана. Само че всички прозорци бяха сферични и изпъкнали навън.
"Да" - каза гласът - "градът пазител на сферите, последната ти спирка" . Последната МИ? - помислих аз. Сметнах, че мога да общувам с гласа точно така - защо съм сам? Нямаше отговор. ПОвъртях се още малко, беше много красиво но не това ме интересуваше. Търсех нещо но така и не го видях, не можех да управлявам полета си.

Всичко пак изчезна и аз се строполих /буквално/ в една градинка намираща се на една тераса. няколко нива по нагоре видях останалите да  се суетят пред нещо като портал, мастилено черен. Извиках им и размахах ръце. Никои не ме чу. Всички започнаха да влизат в портала, които изглеждаше течен /мноого старгейт ама черен, като от мастило/. Нямаше път или стълби към нивата нагоре, трябваше да се катеря по някакви саксии и орнаменти. Не им обурнах внимание, видях само някакви крила по едно време на които се набирах. Стигнах до портала но тои беше сега като от стъкло. Масивен. "мамка мууууу" - изпсувах аз и сритах стъклото. Твърдо. Тогава се вгледах в него. Беше перфектно огледало но когато образа м иминеше през средата някак се кривеше. Приближих си ръката мноого бавно и когато докоснах черното стъкло то почна да омеква. Колкото по бавно си движех ръката толкова по лесно тя влизаше навътре, натиснех ли по силно веднага усещах как ръката ми се сплесква. Бавно, много бавно започнах да влизам. Оказа се, че съм вкарал гърдите си прекалено рано и когато се опитах да си поема въздух, еи така за всеки случай, немога! Опитах се да не дишам тешко и да не се паникьосвам и оставих черното желе да обвие лицето ми. Дишах без проблеми. Тъмно беше. Мамка му тъмно ама ТЪМНО. Виждах част от тялото си и когато си протегнах ръката навътре тя сякаш се разтваряше в тъмнината. Вървях на пред, завивах и после пак вървях адски много. С крак Усетих че съм стигнал до ръб на пода. Клекнах и опипах какво има след ръба. Ами нищо нямаше, поне докъдето мошех да пипна. Реших да се спусна от ръба, да видя докъде ще ми стигнат краката, може пък да има къде да стъпя. В момента в които увиснах на пръсти нещо притисна корема ми и краката ми към стената. Усетих че ЛЕЖА на стената, вече не висях. Останах да лежа по корем още минутка-две да осмисля какво подяволите става и се изправих. Всичко беше нормално. Обърнах се и продължих. По нататък намерих още няколко такива места и пак същото. Опитвах се да запомня от коя равнина в коя съм но му изгубих края. По едно време се препънах но не виждах в какво. После още в нещо и още. Малко по малко започна да се осветява кородира в които вървях и забелязах че ходя по червени кристали.

Тук Клош /котката ми/ ме сабуди. Агора /другата котка/ лежеше в краката ми и отказваше да мръдне или да стане. Клош ме гледаше право в очите. Потърсих си телефона давидя колко е часа. 7.55. След 5 минути сам щях да се събудя от алармата на телефона. Но Клош сякаш държеше да съм буден точно сега. Обърна се, скочи от леглото и се шмугна под дивана, любимото му място.

Имаше още нещо не но помня.

Прибирах се снощи с едно такси и шофьора спонтанно, ей така както си мълчахме /обичам вечер като пътувам с такси да мълча и да гледам светлините/ започна да говори:

- Не знам какво да правя вече, немога повече така. - аз сключих вежди и се опитах да не го погледна веднага в очите. Наведох глава.
- Не стигат парите за нищо. Не се оплаквам от децата но сега не знам за какво съм ги направил две. Не пилея пари, нито пия като някои колеги, нито по курви ходя, само едни цигари са ми и това е. - казах нещо не сега не помня какво, беше една дума но не помня.
- И ето трябва даспра малкия от английски, нямам пари за таксата. Всичко отива за храна, данъци, вноските по колата и дрехи за тях двамцата. Аз знам англий ски но куде ти време да го уча. Бил съм къде ли не, германия, англия, полша, оправям се с английския, е не перфекто но говоримо нямам проблеми. - ръкомахаше от време на време с дясната си ръка и следеше светофара за зеленото.
- А вие какъв сте по професия? - попитах аз и чух собствения си глас колко тъпо звучи с тоя тъп селски въпрос.
- Двигатели вътрешно горене - каза глухо тои -  но съм работил доста в строителството но къде сега, дават по 700-900лв. аз сега взимам по толкова. Само дето сам си избирам кога да работя. Е на сега понеделник я искарам 10лв. тая вечер до утре сутрин я не. По добре още малко и да се прибирам да се наспя. Виж петък вечер се правят по 50лв. няма проблеми, така си заслужава да връткам цяла нощ до сутринта...

Разговора продължи в тоя дух, накрая му пожелах всичко хубаво и успех с промяната, да стигнахме заедно до извода, че трябва да се направи нещо. Че той трябва да направи нещо. Защо помня толкова добре очите на такива хора, аз немога да запомня какъв цвят са очите на последната жена с която съм бил. Винаги помня само най - неприятните неща.

Събудих се днес, протегнах си дясната ръка колкото може по нависоко и прокарах лявата по гърдите си. Всички ребра си бяха на място, помислих си, ще бъде хубав ден. Една черна котка се усука около краката ми и нещо започна да дращи вратата отвън. Отворих и с мъркане и тихо мяукане едно малко рижаво коте се вмъкна и шмугна под леглото ми. Излязох в коридора и отворих вратата на банята, вътре стоеше един сладък голдън ритривър и гледаше виновно. Дам пак я бяха наказали, беше едва на 5м. и пикаеше от щастие или уплаха почти навсякъде :) В кухнята на барплота Миша се протягаше в клетката си, явно и тя беше станала току що. Бръкнах през вратичката и я погалих зад ушенцата, много обичаше. Слоших и една шепа храна, някакви семки, семена и други такива. На пакетчето се мъдреше един глупав хамстер, държащ надпис "с витамини и всички нужни вещества за неговото здраве". Миша нямаше нищо против да яде храна за хамстери. Плъховете не отдават голямо внимание на достойнството а и са трудно обиждащи се.
На вратата се почука и се появи усмихнатата физиономия на Роди, поздравихме се и тя се засили да топли вода за кафета. Чу се бучащия глас на брат ми, че иска кафе и тои. Стоеше в коридора и пушеш след моята забрана да не се пучи никъде освенв  едната от тоалетните, терасата и коридора.

Пуснах малко музика за събиждане от моя лаптоп - Foo fighters-The pretender.

Беше хуабава сутрин и познайте какво. Сутрините ще стават все по хубави :)

Вървя си тази сутрин към спирката на трамвая, която е на 50м от нас и се намира пред входа на центара за лекуване на наркомании, доволен че тази сутрин успях да стана на време и можеби няма да закъснея за работа. Чух викове и разни хора се запътиха забързани към канала на реката, която разделя бул. инж. Иван Иванов на две платна. След малко се появи и полицейска кола, линейка и пожарна. Не отидох да видя какво става, всичко се случваше на 15-тина метра от спиракта така че чувах какво става. Някакво момче се опитало да се самозапали и по дима, и забързаните санитари, мисля че е поуспял в голяма степен.

Слушах малко разговора на момчетата от центъра, двама от тях го познаваха. Не бяха учудени че го е направил, единия даже се подсмихваше. НА спирката има будка в която правят кафе и продават разни вафли и други такива. Всяка сутрин пред нея се събираха на кафе. Често слушам разговорите им докато чакам трамвая. Често се хващам да ги гледам в очите.