Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
... на сутринта ще се чустваш по добре сега спи или умри избора си е твой.
Автор: swetq Категория: Лични дневници
Прочетен: 184568 Постинги: 177 Коментари: 220
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
16.05.2008 12:03 - Гарвани
Хораа които ме познават добре знаят колко МНОГО обичам гарвани.

http://www.ted.com/talks/view/id/261


ако не ви се гледа цялото просто превъртете до 3 минута....
Категория: Лични дневници
Прочетен: 496 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 16.05.2008 12:03
14.05.2008 14:08 - Възможно ли е ?
Възможно ли е всичко, за което мечтаем, всички любими неща, всички нежни красиви-леко глупави и наивни мечти да бъдат провокирани от един единствен човек?

Тогава, когато счупеното ни усмихва. Когато всеки звук е музика и всеки цвят желание.
Тогава, когато кафето е аромат и нежност. Когато всичко, от което имаш нужда се намира на върха на пръстите ти. Устните и, извивката на брадичката и, малката трапчинка.

Wishful  thinking.  Words like token, better be spoken.

 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 502 Коментари: 1 Гласове: 0
13.05.2008 08:46 - Пак е утро

Eyes unseen will hunt them

through their memories

through their dreams

until the end of all of them

Категория: Лични дневници
Прочетен: 450 Коментари: 0 Гласове: 0
11.05.2008 00:29 - Razkysani misli

И този ден отмина, последните минути от него бавно умират някъде дълбоко в мен. Най –хубавия ден от началото на годината, най –усмихнатия, най –приятния. Всички се веселяха, прекрасни, невероятни хора, хора които аз изоставих, преди не толкова много години в преследване на нещо толкова илюзорно сега. Може би винаги съм живял в илюзия. Това няма значение сега. Илюзия или не с годините тя стана перфектна, толкова реална и понятна. За мен.

В един момент исках да изчезна, да изчезна от най –прекрасното място на земята за мен в този момент. Сякаш болката вече никога не ми стига, не мога да се почуствам истински щастлив, както преди. Познати лица минаваха покрай мен и странно ме гледаха, аз стоях седнал. През цялото време. Аз. Може би само те си спомняха дните, когато можех да накарам всеки да вика с мен, да се смее с мен. Аз не.

Изграден съм от нишки, помислих си аз, всяка една е един човек, които аз съм допуснал до себе си. Част от самия него, от всеки един от тях, изгражда моята личност. Аз съм единствено алгоритъма, по които са оплетени тези нишки, за да се стигне до моето съществуване. И сега бях мъртъв. Не, не бях изгубил нито една нишка, но защо тогава? Защо в устата ми имаше вкус на пясък, когато се усмихвах в отговор, защо. Нишките пееха. Всяка една имаше своя собствена мелодия. Тази музика ме държеше жив. Колкото и да исках всичко да свърши, а последните няколко месеца отварях очи само в очакване на деня в който ще ги затворя за последно, песента им ми даваше всичко, което аз толкова небрежно бях загубил. Да. Губех всичко, със замах, с лека ръка. Понякога със стил, понякога с глупава самоувереност.

Случвало ми се беше да се чувствам празен. Сега това ми се струва толкова хубаво и безобидно. Сега съм като перла, само че малко на обратно. Нещо хубаво се беше появило в тази предишна празнина. Тогава бях доволен, но не мислех че то ще се окаже толкова крехко. Слой след слой, утайка след утайка хубавото нещо се отдалечаваше от мен. Когато един ден остана само спомена за него. Нямаше го, с него си замина и радоста щастието, любовта, всичко.    

Защо ме прегръщаха толкова сърдечно, защо ме целуваха толкова нежно. Нима бяха слепи, нима не виждаха калта по мен, помията и жлъчката унищожаващи всичко до което се докосна.

Без север и юг, без желание и страст, без вяра и воля живея аз. Живея е силно казано, нормално за мен да не използвам правилните думи. Правя всичко възможно да се убедя, че всичко е наред. Доста съм добър в това.

А вярваш ли сънища. Тогава защо никога не спиш?

Категория: Лични дневници
Прочетен: 450 Коментари: 0 Гласове: 0
След 3ч. пътувам за Варна. Естествено няма кушети - спрени били преди 2м. а спалните вагони са резервирани до неделя!

Чакат ме Осем часа в купе а проклетия лаптоп има батерия само за 2 часа.

Ще прекарам повечето време на село, пак далече от морето. Ще ми е най - дългия престои във Варна от 4 години /за които съм бил ощбо около две седмици?/.

Неприятното, е че ми е зле сега, вдигам температура и ми се гади. Стомаха ми е на топка и ме боли зверски дясната половина от празната ми тиква.

Чака ме сватба във Варна. За щастие не моята :) а на много по хубави хора.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 873 Коментари: 2 Гласове: 0
Поста ще е пълен с грешки предупреждавам.

Днес имам гост, човека с когото делих всичко в Париж преди няколко години. Върна ми толкова много спомени.

Докато работех на масата в кухнята тои се измъкна с "многого ми се доспа" и изчезна в хола. Влизам и го виждам, легнал си с дрехите, без да ме попита къде са чаршафите, с какво да се завие. Връхлетяха ме не само спомени. Усещане. Усещане за безвремие, което изпитвах само там. Не притежавах нищо, освен няколко малки подаръчета, които винаги носех със себе си в джоба. Пукнато стъклено топче, миниатюрна червена роза от дърво и огромен молив, които може да се навие на ръката ти. Бях щастлив. Но всеки изминал ден това щастие се стопяваше и отстъпваше място на страха от загубата на времето в което се очакваше да постигна нещо в живота си. Или поне да започна.

Легнах на леглото с дрехите. Усмихнах се. Затворих очи и се отдадох на меката топлина на спалния чувал, които ползвах за одеало. След миг спокоиствието изчезна. Усещах как страховете ми се увиват около ръцете като мисина - тънки, прозрачни, достатъчно невидими за да се увият без да ги усетя. Вече е късно, опитах се да ги разплета, да се исвободя но ставаше все по лошо. Стягахе се около ръцете ми, колкото повече ги дърпах толкова повече се оплитах. Няколко нишки се впиха във врата ми. Спрях да се дърпам. Един далечен спомен нахлу в главата ми и парализира всичко. Всичко.

Септември месец е. Тъкмо е почнало училището, мисля че бях трети клас. Да, помня, че това беше важна година за мен. Накрая на годината щеше даима специални изпити, които щяха да решат в коя паралела ще продължа. Математика или Българси език, останалите три бяха за тези които неможеха дасе справят с тези изпити. Родителите ми се чустваха задължени да е стимулират с нещо и бяха решили да ми дават повече пари за училище. Повече от батко ми. Той не каза нищо, майка ми беше измислила някаква причина за това. Беше плитка лъжа измислена на момента. Майка ми не я биваше в това.

Все още беше топло. Много топло. Цяло лято прекарвах на плажа или на един от двата кея на канала. Батковците ловяха риба а аз ги гледах. Исках и аз. Но нямаше кои да ме заведе а и аз не исках от никого нищо по това време. Правех всичко сам. Още първата седмица успях да събера една невероятно голяма сума /за моите разбирания тогава/ и даси купя мисина и еда кукичка. Най - добрия ми приятел тогава беше един сасед от махлата, които беше с две години по голям от мен. Тои ми върза кукичката за мисината. Беше си цяло изкуство, много сложно.

Дойде и събота, успях да се измъкна от къщи. Да, нашите знаеха къде отивам но не се притесняваха. По това време в морето имаше адски много риба, скаридите ги ловяхме с ръце по камъните. И на двата кея имаше винаги много хора ловящи риба. Много. Живеех на 10 минути от кея, този ден бях там за три. Намерих си място, по близо до камъните и седнах. Бях си изкопал малко червеи от двора ни. Бях много горд с това. След около половин час кълвене аз не бях хванал абсолютно нищо. Започнах да се ядосвам. Станах небрежен и в един момент се оказа, че цялата мисина се беше оплела около кракът ми. Успях да се измъкна но мисината беше едно ужасно кълбо от бели нишки, което нямаше как да бъде разплетено. Огледах се около себе си и тръгнах, да търся помощ. Да някои просто ми обърнаха гръб, други ме изслущваха и ме съветваха да си се прибирам в къщи. Имаше и по груби. Гледах как всички имаха по няколко вида мисини, показваха си един друг комплекти с кукички и телескопи. Аз си нямах нищо, освен едно кълбо безвъзвратно оплетена мисина, на която беше и единствената кукичка която имах. Разплаках се. Дори нямах знанията и уменията да използвам и малкото, което имах. Тогава чух дебелия му прегракнал глас. Глас пълен с нотки на лудост. Познавах го, беше един от рибарите с които никои не искаше да говори но всички познаваха. Често се случваше да вика и псува по кея. През повечето време беше пиян, но и когато беше трезвен трудно можеше да се познае това. В очите му имаше малки пламъчета, които ме караха да го гледам и да немога да откъсна очи от него. Не ме беше страх, никои не го беше страх от него. Дори децата.

"Какво ста"а ве - к"во цивриш, к"во загуби а?" - често някои дете си изпускаше нещо в морето. Стоеше на кея и гледаше във водата. Готово да се разплаче но и по детски сърдито, като че ли на морето.

"Ми - мънках аз - ми то са заплете, исках да го оправя ма нищо не става" - тук ми текнаха сълзи вече.

"Дай, дай тука - протегна огромната си ръка тои - ее баси майката" - Мисината наистина се беше оплела доста добре. Псуваше и се връткаше седнал на един вестник с пуснати крака над водата. След две три минути видимо ядосан от перфектот кълбо за ядосване което бях изобретил, той извади една ножка, клъцна на няколко места мисината /която почнах да разбирам колко е дълга/ и извади няколко парчета. Навърза ги едно за друго, бръкна в сака си и извади празна бутилка от лимонада. Нави мисината на нея и започна да ми обеснява, как да замятам с нея и колко е важно да не забравям да я завивам обратно на шишето.
Бях приклекнал до него, сълзите бяха спряли и думите и движенията му се запечатваха в главата ми. Тогава тои си отвори кутииката с кукичките и започна да тъси нещо. Сърцето м изапочна да бие три пъти по бързо. Изведнъж в ръцете му се появи една малка, много финно извита кукичка, много по красива от моята /помислих си аз/. На приятеля ми му беше отнело около 15 минути да върже кукичката ми, на него около 30 секунди. Почти не видях как го направи.
"Слушаи ся..." - няма да забравя този момент. Тогава можеби за пръв път в живота си аз СЛУШАХ. Всеки тон, всеки нюанс на гласа му, всичко отекваше в главата ми, всяка дума, изречение. Разбирах абсолютно всичко, което ми се обесняваше по начин, по които можеби никои възрастен не би разбрал. Но аз разбирах. Показа ми как да слагам стръвта, как да държа мисината, къде и колко да пускам. Как да не дърпам рязко при първото клъвване.
Докато се усетя какво става, всичко ми беше натикано в ръцете.

"Аре изчезвай ся, маааай се някаде по далеко от мене, въри еи там". Аз станах, направих две крачки, обърнах се и заявих, че ще му донеса всичко каквото хвана. Бях адски уверен в себе си, че ще хвана нещо. Тои ме напсува и започна да си мънка нещо. Това беше добре - помислих си аз, нямаше нищо против.

Него ден хванах около 5-6 попчета. Неможех да ги занеса в нас но и не исках. Носех му ги едно по едно. Оставях ги до него и се връщах на мястото си накрая на кея. Тои се правеше, че не го интересува но когато сядах на моя си вестник тои взимаше попчето, оглеждаше го и го нарязваше с малкото си джобно ножче. Използваше парчетата като стръв. Бях много горд. Много.

Да научиш някого нещо, отнема понякога толкова малко, но винаги остава за толкова дълго. Дали трябва да си наистина луд за да се принизиш до проблемите на едно дете?

Дано сега успея да заспя.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 719 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.04.2008 05:10
Замисляли ли сте колко са креативни децата? Как успяват да намерят невероятно прости решения за определено сложи ситуации.

Някъде бях чел едно определение за начина по които децата изобретяват (да те всичко ИЗОБРЕТЯВАТ) решение на даден пробем - "Едно дете би намерило просто разрешение на комплексен проблем само защото то не знае по-сложен начин".
Това е много важно. Децата намират разрешение на разните проблемчета, които им се изпечват на пътя, много бързо. Те просто немогат да си позволят да чакат и мислят сложни системи от решения. Или го решават или викат мама да се справи с проблема но това се случва само ако наистина са я закъсали. И всичко това става с опити и грешки. Защото пътя на творчествто, на създаването е пътя на грешките и опитите.

Наскоро гледах един британски психолог сър еди-кой-си (наистина не ме бива в помненето на имена ако някои се интересува да го потърси на www.ted.com), който заяви следното -"децата се раждат еднакво креативни, ние просто убиваме креативността на повечето в процеса на възпитанието им". Да, точно така. Внушаваме им, че да грешиш е непростимо, обвързваме ги с морални дилеми и правила, които самите ние необичаме но спазваме. Караме ги да се срамуват от грешките си до такава степен, че те не събират смелост да експериментират отново. Убиваме тяхното желание за творчество и създаване на каквото и да е било само защото има възможност те да сгрешат и да не се получи това за което са тръгнали в началото. Разбирасе, че в голям процент от опитите си те ще грешат. Те ТРЯБВА да грешат за да се научат да правят правилните неща. Да отделят грешното логическо мислене от правилното такова.
Нашият мозък не работи като компютър, напротив. Той е по скоро адски голяма система за разпознаване на модели и форми, и тяхното сравняване с паметта натрупана с времето от взаимодействие с тях. Разбира се е много по сложно от това но в основата си механизма е този. Хората доста често виждат това кеото искат да видят или това което очакват да видят точно поради този наччин на функциониране на нашия мозък.

Замислих се затова, защото моята работа е точно това, да греша и да взимам максимума информация от грешките, които правя. Нашата социална среда обаче ни кара да отделяме прекалено много енергия и време да прикриваме истинския брои на грешки които правим. Интелигентността на един човек секрие в баланса на това колко грешки прави и колко информация извлича от тях.
Грешките могат да се предефинират - в смисъл сега ако сгреша тук ще знам че това и това е правилно но пък се прецакам това и това ще е загубено -, за да не се загуби положителната стойност, когато от информацията придобита от грешката се извади загубения девидент ако грешката небеше допусната.

Да, но ако някои е толкова неблагоразумен да даде публичност на грешките си, то тогава тои бива разпнат от обществото. И да никак не е трудно да проследиш нишката на мислене на един човек и да видиш той дали се поучава от грешките си или просто добре ги замазва и затова си позволява да ги допуска пак и пак.

Направих си два извода.

Доста добре се справяме в превръщането на децата си в малоумни идиотчета, които по късно ще бъдат лесно управлявани или поне подчинени на същата система на която се подчиняваме и ние, имайки същите проблеми и същата невъзможност да ги разрешат.

Хората имат невероятната способност да се адаптират към всякакви ненормални условия, нещо което ние толкооа лесно забравяме и не искаме да вземем под внимание когато съдим някого.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1566 Коментари: 8 Гласове: 0
Camuel du Coudray Known in some parts of the world as:
Scourge of The Tormented The Great Archives Record:
A soul in torment and tumult - hell of their own making!

Хареса ми, много описанието и самото звучене на името.

Ето линка :)

http://www.emmadavies.net/vampire/
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1250 Коментари: 0 Гласове: 0
23.04.2008 06:58 - Изгрев
Събудих се с изгрева. Немога да заспя отново. Толкова много неща трябва да свърша днес. Вчера беше превърнат от мен в ден на безделието и сициалните връзки.  Утре ще бъде ден на посрещане и празнуване. Хубави дни, един след друг.

Повикаха ме на интервю във  Валентино - бижутерска фирма, която още преди време ми беше направила впечетление. Бижутата са ми слабост, винаги са били. Един ден ще имам нужното време, знания и средства да се занимавам с това. Сега само гледам но и това ми доставя невероятно удоволствие. Та за интервюто, търсеха си дизайнер, обещаваха хубава заплата между 1000 - 1200. Уговорих си среща, но не беше персонална, просто ми се обадиха и ми казаха да отида едикъде си след 11ч. щели да ме очакват. Това не ми хареса. Да се появя там и да чакам, някои друг кандидат. Не е чак толкова трудно да определиш време за интервю на всеки един по отделно, кандидатстваш за работата. Както  и да е, станах рано (да трудно беше) оправих се, изгладих си дрехите, подготвих си портфолиото и погледнах на вън през терасата. Тихо беше, както сега, само отвреме на време се чуваше чуроликането на някое птиче. Щеше да бъде хубав слънчев ден. Тогава го усетих, спокойствието, увереността, нямах нужда от тази работа, щях да се справя. Разбира се до този момент вярвах в себе си, но не мислех че бях избрал правилното време да започна да работя за себе си. Правилният момент. Тогава разбрах, че момента няма никога да е по добър. Да се пребориш със страхът от неизвестното, несигурно бъдеще, което зависи в огромен процент от теб и твоите възожности и разбирасе от голяма доза късмет. Вярвах в късмета си, не бях убеден във възможностите и знанията си. По скоро във волята си. Но в този момент всичко в главата ми се подреди, знаех какво да правя, знаех как да го направя, знаех кога да го направя. Отложих интервюто, прибрах току що изгладените дрехи и седнах пред лаптопа да поработя.

Няма по хубав ден от деня, в който тишината не е тежест а  нежно усещане за безвремие.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 604 Коментари: 2 Гласове: 0
22.04.2008 01:03 - Заточен
Да, доброволно и мааалко принудително съм се заточил в Надежда. Днес излязох да отида на гости на едни приятели, не заради тях а защото трябваше да говорим по работа.

Да и не съм поствал нищо в блога си толкова дълг време. Последните два поста наистина може да не се броят.

Всичко е наред с мен. Сега мога със сигурност да го заявя. изгубих много време да се събудя, имах чуството, че живея в кошмар, от който немога да избягам. От тези лепкавите нито се случва нещо за да се събудиш, нито се чустваш добре.

Чувствам се прекрасно сега, може би трябва да преминеш през кошмар за да се събудиш, за да си зададеш някои много важни въпроси и да проумееш, че докато не си отговориш на тези въпроси няма да се почустваш свободен и щастлив. Да се въреш назад и да прецедиш дните, търсейки това, което някога е било искрите щастие. Назад, без да оставаш там. Като да събираш стъкалца от пода с ръка, леко да се отплеснеш и си се нарязал.

Любовта не вече любов ако те тегли назад към болката, ако не отваря очите ти сутрин рано за изгрева.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 468 Коментари: 0 Гласове: 0
19.04.2008 18:35 - Мисли
Nobody loves as he did yesterday.
Accept it.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 455 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 19.04.2008 18:36
16.04.2008 01:22 - Две книги
Чета две книги в момента, едната съм я чел преди години и сега препрочитам допълненото второ издание. Отделно от безкрайните туториали по ActionScript 3.0.

Тези две книги са много по -стойностни, по -проблеморешаващи, истински /макар едната от тях да е вече заклеимена като научна фантастика/ по -истински от библията и могат спокоино да я заместят на полицата. Тези две книги даряват свобода без да искат нищо в замяна. Е добре де искат нещо, искат да ЗАПОЧНЕТЕ ДА МИСЛИТЕ. Да се събудите и да наделеете над битовия си мързел и да се опитате да използвате онова в главата си, което ви е докарало до това да ходите на два крака.


Engines of Creation 2.0 - автор Eric K. Drexler

Едно фантастично пътешествие, наивно в своето начало но подпалващо ума и мечтите.
image

“To survive the coming years, we must
evaluate complex ideas correctly,
and this requires judging whether an
argument is full of holes. But today
we have trouble seeing holes.”

“Future possibilities will often
resemble today’s fiction, just as
robots, spaceships, and computers
resemble yesterday’s fiction.”












___________________________________________________________________________________



God Wants You Dead - автори Sean Hastlings, Poul Rosenberg.

Книга, която няма за цел да обиди религиозните, книга за хората с непоносимост към ограничаване на мирогледа и начина на мислене.
 image



"Reading a book is in no way an endorsement of the
contents of that book. Reading is a quest for knowledge. There should be nothing
wrong with wanting to learn why other people think differently than you, or
differently than the group in which you find yourself. You don’t have to already
agree with everything you read – in fact it would be boring if you did."


"If everyone realized that freedom of individual choice was superior to using
collective force, the world would be a better place for all. Since that is not where
we find ourselves, the real key is convincing people. That is done by talking
about it, and by demonstrating that it is true."





Ако имате интерес към книгите /на Английски, мисля че съм виждал Engines of Creation 1.0 на Български/ и неможе да си ги намери в нета, може да ми остави мейла си ще му ги изпратя.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 527 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 16.04.2008 01:23
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: swetq
Категория: Лични дневници
Прочетен: 184568
Постинги: 177
Коментари: 220
Гласове: 900
Архив